го вземеш предвид, когато планираш собствените си разходи този месец.
Лукас седна отново и погледа нагоре, като съзнанието му все още пулсираше от шока, който изпита, когато научи за навиците на Виктория да влага пари. Тя му се усмихна блестящо от другата страна на масивното бюро, като изглеждаше така елегантна и оживена, както винаги, в една сутрешна жълта рокля.
— От колко голяма сума ще имаш нужда и какъв вид вложение на пари имаш предвид? — попита той внимателно.
— Мисля, че няколко хиляди лири ще ми стигнат, за да ги вложа специално в това начинание.
— Няколко хиляди?
— Може би десет или петнадесет. — Тя хвърли един поглед на писмото в ръката си. — Леля Клео пише, че групата ще инвестира в някаква каменовъглена мина в Ленкъшир.
— Десет или петнадесет хиляди лири? За някакъв каменовъглен проект в Ленкъшир? — Лукас беше зашеметен. — Ти не можеш просто така да направиш нещо толкова глупаво. Не мога да ти позволя да го направиш!
Лукас веднага разбра, че е направил сериозна, непростима грешка, щом видя пламъка на огъня на битката в нейните красиви очи.
— Човекът, който се занимава с нашите дела, мистър Бекфорд, неотдавна горещо ни препоръча този проект — каза Виктория. — Леля Клео пише, че тя също смята да вложи пари.
— Леля ти е свободна да прави каквото си пожелае, но аз не мога да ти позволя да пропилееш такова количество пари за шахта за въглища в Ленкъшир. Човек може да прахоса състоянието си много бързо, като влага пари в каменовъглени мини.
— Аз имам богатство, Лукас, да не си забравил? Нали се ожени заради него за мен?
Графът се опита бавно да се измъкне от тинята, в която беше потънал.
— Твоето наследство е значително, скъпа моя, но не е неизчерпаемо. Като оставим настрана това, че ти си достатъчно интелигентна, за да го осъзнаваш. Ти нямаш достатъчно пари, с които да се оправдаеш и да поемаш такива рискове от десет или петнадесет хиляди. Суми с такъв размер трябва да се влагат в дела, а не за копане на скъпи шахти в земята.
— Но аз вече притежавам няколко имота в Лондон, от които получавам много добър доход. И… — добави тя с предизвикателна усмивка — сега аз съм съдружник с теб в притежаването на много голямо парче земя от Йоркшир. Аз не искам да имам повече земи, Лукас.
Лукас се обърна към изчисленията по сметките и каза натъртено:
— В такъв случай, можеш да вложиш парите за решаване на проблемите тук, в Стоунвейл.
— Ти си достатъчно зает да харчиш голяма част от моите пари за подобни подобрения. Този проект за каменовъглените мини е мое лично вложение, което бих искала да направя за моя сметка.
— Вики, довери ми се в това отношение! Каменовъглените мини са рисковани вложения особено когато се управляват от други. Ако наистина се интересуваш от минното дело, можем да помислим за инженерен план на Стоунвейл. В Йоркшир също има въглища, а също така и други минерали, и можем да имаме някаква печалба, ако потърсим в имението. Но не мога да ти разреша да хвърляш парите си в някакъв отдалечен проект, върху който ние няма да имаме никакво право да упражняваме контрол.
Виктория се отправи към бюрото в библиотеката и хвърли върху него писмото.
— Ти смяташ да ми забраниш да правя с парите си каквото искам и да не ми разрешиш да ги използвам, както намеря за добре?
Лукас се помоли на Господ да се случи чудо, но нищо не стана. Той трябваше да се справи с дяволския въпрос сам-самичък и вече знаеше, че няма друг изход. Опита се внимателно да подбере следващите си думи:
— Ти дойде при мен с един голям доход, който трябва да бъде запазен за доброто на нашите деца, за нашите внуци и за техните деца. Като твой съпруг, аз имам задължението да те предпазвам при влагането на пари.
— И аз така мислех — отбеляза мрачно Виктория. — Предполагам, че винаги така се започва. Съпругът обяснява на жена си, че тя не е компетентна да управлява сама своите работи и трябва да му позволи той да се грижи за тях. Оттам той тръгва, поема пълния контрол, като не й позволява да каже каквото и да е по това, как да се използват парите й.
Това го разгневи. Той нетърпеливо отправи ръката си към отчетната книга, която лежеше отворена върху бюрото:
— За да бъда напълно откровен, скъпа, аз не съм сигурен, че ще се справиш с всичките си решения. Изглежда, че имаш склонност да поемаш големи рискове във финансовите си сделки. Често доста си закъсвала.
— Винаги съм се оправяла — изстреля тя в отговор, — както ти сам можеш да се убедиш, ако погледнеш текущите ми доходи.
— Да, благодарение на имотите в града. Разбираш ли, Вики, най-сигурни са вложенията на пари в земя. Те са като подслон за наследство, подобно на твоето. Нямаш изгода да поемаш рискове с различни фондове, корабоплаване или проекти за далечни каменовъглени мини.
— Няма смисъл да поемам рискове? Това звучи смешно от твоята уста. Преди да се ожениш за мен, целият ти доход идваше от поемане на рискове. Какво може да бъде по-рисковано от това да бъдеш на бойното поле или на игралните маси?
Думите й още повече го раздразниха.
— По дяволите, Вики, нямах друг начин, по който да си изкарвам парите. Правех това, което ми се налагаше да правя. Но нещата се промениха. Ние двамата носим отговорността да управляваме Стоунвейл и дохода, който ти донесе с тази женитба, колкото може по-разумно. Времето, в което си поемала огромни рискове с твоето състояние, свърши.
Тя пристъпи напред и сложи и двете си ръце върху бюрото му. Очите й горяха от ярост.
— Кажи го с прости думи, Стоунвейл. Искам и двамата да чуем как го казваш.
— Не виждам как по-просто бих могъл да го обясня.
— Кажи ми го много ясно, че ми забраняваш да използвам парите си по какъвто и да е начин, както аз бих желала. Нека да говорим помежду си на достъпен език.
Гневът му нарасна още повече и се изравни с нейната ярост, когато й каза:
— Ти определено се опитваш да ми поставиш капан, Вики. Искаш от мен да избирам между думите, които ще ти дадат пълна свобода, и тези, които ще ме превърнат в още един проклет деспотичен съпруг, точно като мъжа, който се е оженил за майка ти. Мислиш ли, че можеш толкова лесно да постъпваш така нечестно с мен?
— Не се опитвам да те използвам нечестно. Напротив. Ти се опитваш да постъпваш нечестно с мен. — Гласът на Виктория не трепваше под свирепия му поглед.
— Опитвам се да те предпазя от безразсъдната ти натура.
— Безразсъдна? Ти ме наричаш безразсъдна? Точно ти, който си изкарвал прехраната си първо като войник, а после като комарджия? Ха! Това е едно извинение и ти много добре го използваш. Искаш пълен контрол върху моите пари и ми съобщаваш, че повече няма да ми позволиш да ги използвам, както намеря за добре. Какъв е следващият ти ход, Лукас? Ще ме принудиш ли да приема една малка тримесечна издръжка? Ще трябва ли да бъда благодарна, че ще купувам всичките си дрехи и бои, и книги, и по някой кон от това, което междувременно ще ми отпуснеш от дохода?
С това чашата преля. Той изгуби и малкото самообладание, което му беше останало.
— Защо не? Ако смяташ да ми играеш ролята на лекомислена прахосница, която и не помисля за спестяване, няма да имам друг избор и ще постъпя точно по този начин. Но и двамата знаем, че ти си достатъчно умна и няма да постъпваш така, за да ме ядосваш нарочно.
— Забраняваш ли ми свободата да разполагам със собствените си пари?
— Забранявам ти да рискуваш с голяма сума за някакъв проект, за който не знаеш нищо, освен че човекът, който се занимава с делата на леля ти, го препоръчва.
— Натрупала съм доста пари от препоръчаните от мистър Бекфорд сделки.
— Точно така си изгубила и доста пари от тях. Виждам това черно на бяло в твоите отчетни книги. Мистър Бекфорд далеч не е безпогрешен — каза Лукас, като предизвикателно подбутна главната
