защо я е убил след всичките тези години?
— Може би защото просто му е омръзнала — каза Виктория. — Може би някой ден много й се е ядосал и е изгубил самообладание. Той имаше ужасен нрав, в дадени моменти изобщо не бе в състояние да се владее. Полудяваше. — За разлика от Лукас, помисли си тя, който винаги се владееше, дори когато беше ядосан.
— Майка ти е починала при злополука по време на езда?
— Да. Близо до къщата му в провинцията. Тя бе отишла там, за да посрещне гостите му за онзи уикенд. Беше прекарала с мен и леля Клео преди това няколко седмици, както обикновено, но Уитлок й нареди да се върне за няколко дни и да поеме задълженията си на съпруга, както той се изрази. Майка ми беше много красива, много привлекателна всъщност и отлична домакиня и Уитлок често я използваше, за да впечатлява приятелите си — обясни Виктория.
— Злополука по време на езда, звучи повече като планирано убийство, а не като извършено в изблик на ярост.
— Може би си прав. Аз само знам, че той го е направил.
— Откъде знаеш това?
— Нямам истинско доказателство, разбира се каза предпазливо Виктория. — Но в сърцето си аз съм убедена в неговата вина.
— Злополуки при яздене се случват непрекъснато, Вики.
— Майка ми беше отличен ездач. — Виктория се надяваше, че с това ще приключи въпроса, но Лукас продължи по своя неподражаем начин.
— Изправяла ли си се лице в лице с Уитлок?
Прекалено много се приближаваше до опасната територия.
— Той знаеше, че нямам никакво доказателство, и ми се присмиваше.
Ръката на Лукас се стегна около рамената й.
— Какво направи после?
— Нищо не бих могла да направя. Той умря след по-малко от два месеца и леля Клео и аз решихме, че това е божието провидение за справедливост.
— Той е бил намерен на долните стъпала на стълбището, струва ми се, нали?
— Къде си чул това? — Тя бързо повдигна очи и го погледна.
Устата на Лукас се изви в кисела усмивка.
— Джесика Атертън.
— Ти сигурно си получил доста информация от лейди Атертън?
— Нека не започваме тази караница отново. По този начин ли почина?
— Да. — Виктория внимателно подбираше думите си. — Той бе твърде пиян тази вечер, което не бе необичайно за него. Спъна се и падна от горното стъпало, като полетя надолу по стълбището. Това беше краят на всичко.
— Не съвсем.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Просто това, че ти все още се тревожиш при вида на инициалите му, избродирани върху нечие шалче или гравирани върху странна табакера. Какво има, Вики? Да не би да си започнала да се чудиш дали наистина има призраци? Да не си мислиш, че Уитлок се е върнал, за да те преследва?
— Не говори такива неща! — Тя моментално се овладя. — Разбира се, че не вярвам в призраци. Това, което ме притеснява относно шалчето и табакерата, е, че и двата предмета се оказаха там, където е най- голяма вероятността да ги видя.
— Местонахождението на шалчето е интригуващо, нали? Това означава, че някой е знаел, че ти ще се върнеш късно в къщата именно през вратата на оранжерията.
— Да, точно така, Лукас. Като погледнеш назад, това не те ли навежда на мисълта, че някой ни е шпионирал през цялото време? Този същият някой така внимателно ни е наблюдавал, че, той или тя, ме е видял да напускам празненството онази нощ и да се качвам в каретата, която ти беше наел — заключи Виктория.
— И ни е проследил до странноприемницата. Това е възможно.
— Това сигурно е била Джесика Атертън.
— Не мога да си представя лейди Атертън да се катери по градинската стена посред нощ.
— Ти си имаш свое мнение, но това означава, че шалчето и табакерата са били оставени от някой друг. Освен ако…
— Освен ако какво?
Виктория бе обхваната от една идея.
— Допускаш ли, че тя би наела някого от улица „Бой“, за да ни следи?
— Точно ти, скъпа моя, би трябвало да знаеш колко лесно е да се направи това.
След тази забележка се възцари неловка тишина, през време на която на Виктория й хрумна, че ако тя бе разсъждавала трезво, а не бе слушала сърцето си, можеше да прояви здрав разум и да си наеме човек, който да й достави информация за тайнствения лорд Стоунвейл.
— Тъкмо се чудех колко време би ти отнело да уредиш всичко това? — каза Лукас.
— Да уредя какво? — Тя се намръщи, опасявайки се, че е прочел мислите й.
Зъбите му блестяха в злобна усмивка.
— Да наемеш преследвач да ме проучва. Това бе една от причините, поради която исках да приключа с ухажването колкото може по-бързо.
— Вие сте напълно достоен за презрение, Стоунвейл.
— Аз съм също така напълно задоволен от условията на нашата сделка, мадам. — Той се спря навън, пред вратата на кухнята, за да докосне леко устните й със своите. Очите му проблеснаха. — И тъй като не съм искал да те поставя в неудобното положение, в което се оказа онази нощ в странноприемницата, не мога да кажа, че съжалявам, че нещата се развиха по този начин. Така или иначе, като се имат предвид рисковете, които поехме, мисля, че се отървахме леко.
— Не виждам как по-лошо би могло да свърши?
— Тогава на теб, скъпа, ти липсва въображение. Случвало ми се е да лежа буден нощем и да мисля дали не сме сбъркали нещо по време на среднощните си екскурзийки. — Той повдигна нагоре брадичката й. — Наистина ли си толкова нещастна с мен, Вики?
Виктория искаше да започне да го ругае, че не я обича толкова, колкото тя го обича. Искаше да го обвини, че я е използвал нечестно, за да се ожени за нея; че нейните чувства са се оказали извън контрола й, докато той прекрасно е владеел своите. Тя жадуваше да го накара напълно да осъзнае изумителната си вина, да го накара да се унижава, за да иска да му прости и да й се закълне във вечна любов и преданост. Накратко, Виктория осъзна, че желаеше някакво отмъщение за положението, в което се намираше. Обаче тя гледаше достатъчно реалистично на нещата, за да осъзнае, че никога няма да го получи. Тя добре си беше научила урока. Щеше да пази тайните си в сърцето така, както пазеше и другите, тъмните тайни. Ако графът на Стоунвейл е доволен от тази женитба, тя щеше да се стреми също да е доволна. Нямаше да му даде нищо повече от това, което той беше уловил в капана си — наследница, която бе така добра да приеме относително спокойно факта, че са се оженили за нея заради парите й.
— Мисля — каза тя, — като имам предвид останалите съпрузи, че ти не си от най-лошите.
— Ще ме убиете с нищожната си похвала, мадам — каза той меко. — Сигурно бихте могли да направите повече от това?
Тя прехапа долната си устна, докато го гледаше. На лунната светлина фигурата му изглеждаше
