— Разбира се, че има.
— Твърдите ли, че сте влюбен в мен, милорд? — Очите й се присвиха.
— Няма да ми повярваш, но наистина те обичам. — Той я пусна и седна, като си оправяше дрехите.
— Кой знае. Нека опитам и ще видя.
Тоя я погледна и под изпитателния й поглед не знаеше какво да направи, но в едно бе сигурен — тя го предизвикваше.
— Какво искаш от мен, Вики?
— Предполагам това, което иска да чуе всяка една невеста — каза студено тя, — заявление за вечна любов и обещание за пълна вярност. Но, изглежда, няма да го получа, нали?
— Мили Боже! — Той се изправи, като усещаше коварния пламък под краката си. Жените умеят да си служат с думите, а жена като нея знае как да постигне пълна победа при всяка възможност, която й се удаде. Бе получил предостатъчно доказателства за умението й да го накара да тръгне срещу здравия си разум. Само споменът от онези ужасни нощи, когато се катереше по градинската стена на лейди Нетълшип, можеше да го накара да почувства болка в крака си. — Ти ме притискаш до стената.
— Значи ли това, че няма да получа каквото искам?
— Не мога да се доверя на настроението ти, Вики, нито на това, което стои зад молбата ти. Сигурен съм, че искаш да ме манипулираш. Ако ти дам обещание за вечна любов и пълна преданост, ти ще можеш да го захвърляш в лицето ми всеки път, когато откажа да изпълня някоя от твоите прищевки. И ще кажеш, че съм те излъгал, като съм казал, че те обичам.
— Значи ли това, че не ме обичаш?
— Значи, че бе непростима грешка от моя страна да се отдам така лекомислено на лондонските ти авантюри. Очакваш да се държа като кученце на каишка при всяко твое желание — процеди през зъби Лукас.
— Разбирам. — Тя се изправи бавно и започна да оправя дрехите си.
Лукас се загледа в стройната й фигура и се почувства отблъснат. Само преди няколко минути те се любеха така страстно, а сега крехките им отношения бяха разкъсани от няколко думи.
— Вики, не го прави! — Той я обърна към себе си и я взе в прегръдките си. Счу му се, че тя изхлипа, и това го направи напълно безпомощен. Не обичаше подобни сцени. — По дяволите! Ти не си малко момиче.
Тя се поколеба за момент, после се отпусна в ръцете му, като сгуши лицето си в ризата му.
— Ти си прав. Държа се като малка глупачка, която току-що е напуснала училище и няма представа от живота. — Тя се отскубна от ръцете му и го погледна с възстановена решимост. — Както казах, Лукас, този брак има бъдеще само ако се съгласиш да се държим благоразумно и логично. Заклевам се, че ще спазвам моите задължения по сделката.
Той погледна надолу към очите й, в които все още блестяха сълзи, и не знаеше какво да каже. Осъзна, че иска да чуе онези мили думи на обяснение в любов, казани от нея през първата им нощ, но сега моментът не беше подходящ.
— Вики?
— Да, милорд.
— Благодаря ти, че си се постарала да помислиш за бъдещето на нашия брак.
— Винаги сте добре дошъл, милорд.
Той се разсърди от измъчената учтивост на Виктория, но успя да задържи усмивката си. Докато стоеше и я гледаше, огънят освети кехлибарения медальон и Лукас се отпусна. „Виктория ще се оправи — помисли си той. — Тя ще си спомни своите думи от доброто старо време.“
— Не се обърквай, Вики, като се опитваш да разгадаеш моите или твоите чувства. — Той докосна златната верижка на медальона й като се усмихна. — С времето всичко ще се оправи. Хайде да се прибираме у дома.
Тя кимна в знак на съгласие. Той взе пелерината й от земята и я загърна. Дрехата бе изцапана, но неповредена. Наблюдавайки я, изправена до него, хубава, висока и стройна, той бе обзет от безумното желание да я пази и защитава.
— Лукас — каза тя замислено, докато той гасеше огъня, — ако ти не си организирал нашия провал в странноприемницата, тогава кой?
— Знам ли?
— Вероятно лейди Атертън. С нейния безкраен стремеж да ти помогне да се сдобиеш със зестра.
— Да, това е възможно. — Той се засмя, доволен от промяната в настроението й. — Има ли значение? Станало каквото станало. — Той я хвана за ръката и я поведе към вратата.
— Ти си напълно прав. Станало каквото станало. Но имаше няколко странни събития, които се случиха с мен в Лондон и когато ги свържа с този, който би могъл да ни шпионира, започвам да си мисля разни неща.
— За какво?
— Няма значение. Просто си приказвам.
Лукас изстина. Той я спря внезапно пред къщичката.
— Виктория, за какво, по дяволите, говориш? Какви са тези странни събития?
— Наистина, Лукас, нищо особено. Повярвай ми!
— Очаквам отговор, мадам.
— Знаеш ли, Лукас, когато говориш с подобен тон, обикновено хората край теб предпочитат да избягат. В армията ли се научи?
Той се помоли тихичко за повече спокойствие и благоразумие.
— Достатъчно, Виктория. Кажи ми защо ме попита кой би могъл да ни шпионира. Кажи ми го сега или ще стоим тук, докато ми отговориш.
— Струва ми се, че и двата пъти, когато имахме научни изследвания, не беше особено нежен след сеансите. За първия път допускам, че присъствието на леля ми е смекчаващо обстоятелство, но сега няма оправдание. Така ли правят всички мъже?
— Ти не можеш да се въздържиш да ме дразниш, нали? Тези дни наистина мина всички граници. Отговори ми или ще посрещнем утрото тук!
— Добре, но това, което мога да ти кажа, не е много. Аз просто намерих два предмета, които не ми принадлежат. И двата имаха монограма с буквата У. Първият беше едно мъжко шалче. Намерих го на вратата на оранжерията в нощта, когато посетихме игралния дом.
— Нощта, когато щеше да бъдеш смазана от каретата! — Лукас се вцепени, като си спомни. — А какъв е другият предмет?
— Табакера. Намерих я в кутията с боите.
— И никой не ги е потърсил?
— Никой. — Тя извъртя глава и закрачи към голямата къща.
Той вървеше на една крачка разстояние след нея.
— Кога намери табакерата?
Тя промърмори нещо, но той не успя да разбере и й отправи един нетърпелив поглед.
— Какво каза?
— Казах, че я намерих сутринта след онзи съдбоносен разговор в градината на леля ми. Надявам се, че помниш тази вечер? Нощта, когато те помолих да организираш…
— А, да. Онази съдбоносна нощ! — Той още веднъж си припомни това, което му каза Виктория, като се мъчеше да открие някаква зависимост. — Това е странно.
— Какво казахте?
— Бях нападнат от разбойници същата тази нощ, когато отивах към каретата си — отбеляза просто той. — Чудех се дали този мъж е чакал точно мен, но ми се струва абсурдно.
Виктория се обърна мигновено. Очите й бяха изпълнени с ужас.
— Бил си нападнат? От разбойници? Защо не си ми казал? За Бога, Лукас, трябваше да ми кажеш.
— Какво толкова? — Нейната загриженост го изпълни със задоволство и го окуражи.
— Не бъди толкова наивен! Това е много сериозно нещо. Можеше да пострадаш. Взеха ли ти портфейла или часовника?
