заплашителна. Той стоеше пред нея огромен и силен. Замръзналите черти на лицето му бяха гравирани с най-блед сребрист цвят и дълбоки сенки. Очите му проблясваха с чувственост, която караше наскоро заситените й чувства да пламнат отново за живот. Тя трябваше да се страхува от него. Вместо това винаги беше необикновено сигурна в негово присъствие. Дяволите да ги вземат мъжете…
Първото й желание бе да обвие ръце около врата му и да признае любовта си. Но чувството й за самосъхранение и гордостта й заговориха и потиснаха това безразсъдно и безполезно действие. Тя нямаше да си позволи да бъде пак толкова уязвима от Лукас, както се оказа в онази съдбоносна нощ в странноприемницата.
— Струва ми се, милорд, че вече ви обясних, че ще направя всичко възможно да остана вярна на задълженията си от сделката.
Лукас поклати мрачно глава и целуна върха на носа й.
— Толкова горда и решена да не дава и трохичка повече, отколкото трябва! Как можеш да бъдеш така жестока, Вики?
— Не мисля, че е проява на жестокост от моя страна готовността ми да приема положението, в което се оказах. Какво повече би могъл да ми предложиш, Лукас?
— Всичко.
— Звучи така, като че ли говориш за моето пълно отдаване.
— Може би за това говоря.
— Относно това, аз се заклевам, че ще ти се наложи да почакаш, докато светът позволи на жените да се появяват с бричове на публични места — изстреля тя язвително. — С други думи, завинаги.
— Може би не толкова дълго. Но ще се върнем на въпроса по-късно. Засега ще се задоволя с прогреса, който направихме тази вечер. — Той взе ръката й и я поведе към тъмната, заспала къща.
Викарият и жена му бяха изнервени. До болка очевидно бе, че не са свикнали да пият чай в огромната къща на Стоунвейл. Виктория реши, че ако трябва да рискува с някаква догадка, то тя трябва да признае, че те никога преди това по никакви причини не са били канени в къщата, камо ли пък за благотворителност, свързана с нуждите на околността. Това я подразни. Беше още едно доказателство, че предишният граф изобщо не се е грижел за хората, които живеят в областта, близо до земите му.
— Не мога да ви опиша колко сме щастливи, че вие и очарователната лейди сте се настанили тук, в къщата, лорд Стоунвейл. — Реверънд Уърт, червендалест, добре сложен мъж към петдесетте, говореше много откровено.
— Да, наистина. На нас ни е много приятно да ви кажем добре дошли — каза мисис Уърт развълнувано. Тя беше много приятна, дребна жена, която седеше като птичка до съпруга си. Чашката за чай потрепера в ръката й, след като тя едва отпи от нея. Непрекъснато хвърляше по един бърз, плах поглед към гостната стая, сякаш не можеше да повярва, че се намира вътре в голямата къща.
— Благодаря — каза учтиво Виктория, усмихвайки се на разтревожената жена. — Беше много мило от ваша страна, че приехте поканата ми.
— О, няма нищо, няма нищо — запелтечи гостенката и едва не разсипа чая си. — Ние сме толкова поласкани от вашия интерес към местните проблеми.
Викарият направи един смел опит да срещне очите на домакина си и да го погледне така, както се гледат мъж с мъж.
— Надявам се, че няма да се засегнете от това, което ще кажа, сър, но земите на вашия род прекалено дълго време бяха занемарени. Аз съм много щастлив да отбележа, че чух вече да се говори за подобренията, които сте започнали. Това е голямо успокоение за мен.
— Радвам се, че сте доволен, Реверънд Уърт. Не бих се съгласил съвсем с вас относно положението на имението и заобикалящата го околия. — Лукас постави чашата си с отчетлив звън на масата, което накара Виктория да прикрие една бърза усмивчица. Съпругът й добре потискаше напрежението си, но тя знаеше, че той много желаеше да избегне точно това свое социално задължение. Много неубедително й беше обяснил тази сутрин, че е твърде зает човек и няма достатъчно време, за да го губи, като пие чай с викария. Виктория настоя, че той не трябва да изпуска възможността да установи връзка, и накрая тя победи, като предизвика удивлението на един-двама от прислугата, чули спора в хола. Не остана незабелязано, че новият граф на Стоунвейл е започнал много да угажда на жена си.
— Има доста да се направи — отбеляза Уърт. — Положението наоколо става отчайващо.
— Вашето отношение на благородна дама направи невероятно впечатление на местните хора, мадам — каза срамежливо мисис Уърт. — Когато отидох да посетя Бетси Хоукинс тази сутрин, за да й занеса една фуста за дъщеря й, тя доста гордо ми заяви, че повече няма нужда от благотворителност. Дъщеря й си била намерила работа тук, в кухнята, а съпругът й щял да започне в конюшните. Тя беше толкова щастлива! Просто не можете да си представите. Тази бедна жена е изживяла такива тежки години, както и много други.
— Ние сме благодарни, че има толкова хора, желаещи да работят. Ще имаме нужда от тях, за да приведем това място във форма — каза Виктория, като влагаше смисъл във всяка своя дума. Беше се оказало непосилно трудна задача да се приведе гостната стая в що-годе приличен вид за днешната визита. Бе накарала новата прислуга да я почисти още на разсъмване.
— Е, аз нямам намерение да ви казвам, че благодарение на историята на бракониера за призрака, вие сте пред едно добро начало, доколкото хората наоколо са засегнати от това — тържествено заяви викарият и млъкна, когато жена му хвърли към него един смразяващ поглед. Той припряно си взе чашата и прочисти гърлото си: — Моля за извинение!
Но не беше лесно да отклони вниманието на Лукас:
— За какъв бракониер и каква история за призрак става въпрос, Реверънд?
Първоначалното неспокойство на викария стана очевидно. Явна беше личната му вина, че вече е казал прекалено много. Той леко се закашля:
— Опасявам се, сър, че неколцина от местните хора са склонни да бракониерстват в горите, особено когато годините са тежки, каквито бяха последните няколко. Господарят знае, че понякога животът е без стойност, и затова предишният граф беше поставил капани за хора.
— Няма за какво да се тревожите. Служил съм в армията и поради това, от време на време ми се е налагало сам да отстоявам земята, и ви уверявам, че съм склонен да не обръщам внимание на малко бракониерстване. Вече съм дал разпореждане да се премахнат тези капани за хора, които ловците още не са открили.
— Аз съм неимоверно щастлив да чуя това! Чичо ви, както сигурно знаете, имаше съвършено друго отношение. — Усмивката на викария засия като слънчев лъч в облачен ден.
— А сега кажете за тази история с бракониера и призрака — вметна тихо Лукас.
Викарият размени един бърз поглед с жена си и след това въздъхна тежко:
— Да. Е, добре, това беше просто една забавна история, която случайно чух тази сутрин. Вие знаете хората в провинцията как говорят. Изглежда някакъв безстрашен ловец е минал през една пряка пътека за дома си миналата нощ, когато забелязал Кехлибарения рицар и неговата дама. Вие сигурно сте чували легендата, разбира се?
— Запознат съм с нея.
Виктория съсредоточено се наведе напред и каза:
— Кехлибарения рицар и неговата дама са били видени в областта?
Жената на викария се изсмя нервно:
— Точно тук, върху земите на вашето имение, ако позволите да отбележа. Така историята беше разказана сутринта. Изглежда рицарят и дамата му са били забелязани да се разхождат към къщата през градините някъде след полунощ. Това не е ли приятно знамение?
— Изумително — каза Виктория, докато истината започваше да се избистря в главата й. Представи си как тя и Лукас може би са се сторили на стреснатия бракониер в късната доба — тя бе загърната с кехлибарената си пелерина. — Казвате, че са се разхождали към къщата през градините? — Тя почувства убийствения поглед на Лукас, но реши да не му обръща внимание. Положението беше прекалено забавно. — Какво може да са правили, ходейки наоколо по това време на нощта, как мислите?
Лукас се закашля:
