— Скъпа моя, би ли ми наляла още една чаша чай? Струва ми се, че съм доста жаден.
— Да, разбира се. — Виктория му се усмихна с очи, докато му наливаше чай. В отговор той й хвърли свиреп поглед, който само допълнително я въодушеви. — Какво казвахте, мисис Уърт?
— Аз ли? За това, какво може да са правили те, докато са се мотаели наоколо посред нощ ли? О, Боже — добрата жена едва се усмихна, — е, все пак те са призраци, както знаете. Предполагам, че това е единственото време, по което им е позволено да се появяват насам. И според легендата двойката е доста склонна към среднощни срещи. Изглежда, че двамата имат навика да яздят в тези земи посред нощ и да се завръщат в къщата малко преди разсъмване.
— Достатъчно вече сме говорили за призраци, скъпа. — Викарият се закашля. — Ще накараш лорд Стоунвейл и дамата му да си помислят, че с нищо друго не се занимаваме, освен с призрака на селото.
— Никога — заяви Виктория. — Намирам го за много интересно. Нали така смяташ, Стоунвейл?
— Намирам, че всичко това са глупости — каза властно Лукас.
— Трябва да разберете — каза бързо жената на викария, — хората от селото се вълнуват, като слушат историята. На тях им се иска да й вярват, защото им се иска наистина нещата да започнат да се променят към по-добро. Според легендата Стоунвейл ще започне да разцъфтява отново само когато Кехлибарения рицар и дамата му се завърнат. Моля ви, милорд, да не унищожавате малката история, свързана с надеждите им!
— Да. — Виктория се усмихна сладко на съпруга си. — Моля ви, не убивайте радостта, Стоунвейл!
Викарият и жена му изумено се загледаха в нея. Лукас само хвърли още един убийствен поглед и отпи от чая. Гостите усетиха, че случайно са попаднали в една лека съпружеска свада. Викарият стана още по- червен и побърза да промени темата на разговора:
— По-добре да видиш двойка безвредни призраци, отколкото този разбойник, който е станал страшна напаст за хората от околията през последните два месеца.
— Разбойник? — вниманието на Виктория моментално беше привлечено от това съобщение. — Какво по-точно е това с разбойника? Вие обиран ли сте, Реверънд?
— Аз не. И никой от хората от селото, които аз познавам. Смея да отбележа, че никой от тях не си заслужава трудът на този човек. Но има доклади от няколко пътнически коли с вагони. Страхувам се, че подлецът е доста неумолим. При един от случаите водачът на колата извадил пистолет и накарал разбойника да избяга в храстите. В друг случай пътниците са му дали дребни монети и един пръстен без стойност.
— Разбойниците обикновено имат свърталище в местността, където се занимават с нещо — забеляза замислено Лукас. — Мислите ли, че този човек може да е някой местен жител?
Викарият поклати главата си доста бързо, като изглеждаше по-обезпокоен от всякога.
— Осмелявам се да кажа — не. Може би е някой, който преминава оттук. Няма да се учудя, ако този човек напусне точно сега областта. При неговата професия е по-разумно да се сменя територията на действие.
Викарият беше доволен, че е сменил насоката на разговора.
— Не искам да бъда нахален, Стоунвейл, но помислили ли сте за видовете зърнени култури, които ще засаждате? Аз живея тук от доста години и имам известни наблюдения върху това, какво вирее най-добре на тази почва.
Мисис Уърт изведнъж се разтревожи:
— Наистина, скъпи, убедена съм, че негово благородие, ако се нуждае от съвет, ще го поиска.
— Разбира се, разбира се. — Викарият стана още по-червен. — Съжалявам за това, което казах. Градинарството е мое хоби. Аз считам себе си за нещо като учен в тази наука.
— Наистина ли, сър? — Лукас се приближи към него.
Викарият отново се закашля, но този път изглеждаше по-уверен в себе си:
— За мен е удоволствие да ви кажа, че имам една-две статии, публикувани в „Развитието на ботаниката“. В момента работя върху една книга за отглеждането на цветята.
— Какво знаете за елдата? — попита рязко Лукас, у когото всички следи на отпуснатост изведнъж се бяха изпарили.
— Чудесен фураж за животни. Добър за вашите бедни ниви. Разбира се, аз лично предпочитам овеса, пшеницата и зърнените култури, където е възможно да се отглеждат.
— Чувал съм, че елдата може да се яде и от хора при тежки времена и недостиг на пшеница.
— Само от тези, които живеят на континента. Съмнявам се, че ще намерите англичанин да яде елда, освен ако не е безумно гладен.
— Разбирам ви — каза Лукас. — Аз проявявам интерес към това как се противопоставя варовитата глина на късното торене. Какво е вашето мнение?
— Различно. Аз съм направил доста проучвания по този въпрос — каза викарият, изпълнен с ентусиазъм. — Изпробвал съм варовитата глина върху розовите храсти на жена ми. Също така с торф и риба. Бихте ли искали да чуете за резултатите?
— Разбира се, че искам. — Лукас се изправи. — Защо да не идем до библиотеката. Там имам няколко карти на имението. Можем да ги разгледаме. Ще ни извините ли, скъпа? — обърна се той към Виктория.
— Разбира се.
— Да вървим. Имам няколко въпроса, които искам да ви задам. Сега, относно торенето. Трябва да ви призная, че то има предимство, защото винаги има наличност на тор.
— Вярно е. Когато се свърши, евентуално, винаги може да се докара от Лондон. Сам знаете, че в Лондон има няколко хиляди обора с коне. Трябва да се направи нещо с целия този тор. Случайно да сте чели „Елементите на химията в земеделието“ на Хъмфри Дейви?
— Не — каза Лукас, — но аз притежавам екземпляр на „Селскостопанската икономика на Йоркшир“ от Маршъл. Той отдава голямо предпочитание на варовитата глина.
— Допускам, че тя си има своите достойнства. Ако желаете, мога да ви заема екземпляра на „Елементите“ на Дейви. Човек придобива научен подход към проблемите с торенето. Вярвам, че ще ви бъде много интересна.
— Високо оценявам това — каза Лукас.
Двамата мъже излязоха от стаята, все още разговаряйки съсредоточено. Виктория погледна към гостенката си.
— Още чай, мисис Уърт?
— Благодаря ви, милейди. — Тя погледна извинително домакинята си. — Моля да простите на съпруга ми. Страхувам се, че е твърде пристрастен към заниманията си с градинарство и земеделие.
— Повярвайте ми, той е попаднал на добър събеседник — Виктория се усмихна. — Интересът на съпруга ми в последно време силно нарасна, не забелязахте ли?
— Да, забелязах. — Мисис Уърт се отпусна. Доволната й усмивка беше много приятна. — Представяте ли си — да обсъждат въпросите на торенето в гостната стая. Но, все пак, такъв е животът в провинцията.
— Той съвсем не е различен от живота в къщата на леля ми в Лондон. Моята леля проявява интерес към научните постижения и се опасявам, че вървя по нейните стъпки. Аз твърде много обичам подобни беседи.
Жената на викария се въодушеви:
— Може би вие и лорд Стоунвейл ще проявите интерес и ще посетите някои от сбирките в нашето местно „Общество за проучване на интересни проблеми“. Събираме се всяка седмица, в понеделник следобед, в нашата къща. Със задоволство мога да ви съобщя, че доста голяма група хора ни посещават. — Жената изведнъж се изчерви и започна да заеква: — Разбира се, нашите сбирки може би няма да представляват интерес за вас. Сигурна съм, че сте много по-напреднали, тъй като сте имали предимството да бъдете в града.
— Ни най-малко. Възможността да посетя вашата следваща сбирка звучи много примамливо. С нетърпение ще я очаквам!
— Колко мило от ваша страна! — Усмивката отново грейна на лицето й. — Едва ще дочакам да кажа на приятелите ни.
— Казахте, че отглеждате рози, мисис Уърт?
— Страхувам се, че те са моята страст.
