голямо бъдеще от тази. Тя няма да ти носи толкова вълнения като тази да бъдеш разбойник, но ние се съгласихме с теб, че мъжът трябва да върши това, което му повелява дългът. Ти имаш цял куп женоря вкъщи, за които трябва да се грижиш и не можеш да си позволиш да имаш професия, където могат да те убият тази или другата седмица.
— Т’ва някаква игра ли е, която си играете с мен? — момчето погледна подозрително Лукас.
Виктория се усмихна, закрита под сянката на качулката.
— Това не е игра, Били. Иди си сега при майка си и утре сутринта се яви пред главния коняр. Надниците може би няма да са толкова високи, колкото можеш да изкараш тук, на пътя, но ще бъдат постоянни и сигурни. А точно от това се нуждае семейството ти. Какво има да губиш? Ако нещата не потръгнат, ти винаги можеш да се върнеш към стария си занаят.
Били задържа погледа си за известно време върху нея, опитвайки се да проникне с очите си под качулката на наметалото й. Най-накрая той разтърси главата си със страхопочитание.
— Вий сте, нали? Вий двамата сте призраците — Кехлибарения рицар и неговата дама. Погледнете само шалчето, дет’ го носите. Значи е вярно туй, дет’ разправят хората в селото. Вий сте се завърнали след толкоз много време, за да яздите по земите на Стоунвейл в полунощ.
— Иди си вкъщи, Били. Мисля, че всички имахме достатъчно много вълнения за тази вечер — каза Лукас.
— Да, сър. Няма нужда да ми го повтаряте два пъти. Аз не съм привикнал да имам разговори с двойка призраци. — Били дръпна юздите на коня, ритна го силно и животното препусна в буен тръст.
Виктория го проследи, докато изчезна зад завоя на пътя, след което свали качулката на пелерината си и тихо се засмя.
— Трябва да си призная, милорд, че винаги съм прекарвала много интересно времето си с вас, когато сме търсили приключения посред нощ.
Лукас тихо изруга.
— И никога не сте прекарвали скучно, така ли?
— Никога. Какво ще правим сега?
— Би трябвало да последваме съвета, който ни даде дамата от каретата. Аз би трябвало да те заведа вкъщи и да те набия за безсрамието, което проявяваш, като се разхождаш нощем в мъжки бричове. Но това едва ли ще свърши много работа.
— Това не е най-доброто разрешение — съгласи се Виктория оживено. — Във всеки случай идеята да търсим приключения тази вечер е изцяло твоя, така че това изобщо не би било честно от твоя страна.
— Аха, но ти не си мислиш, че аз съм честен човек, нали, Вики? Ти си мислиш, че съм своеволен, че проявявам деспотизъм и съм невероятно коравосърдечен, да не говорим за педантизма ми.
— Лукас, аз… — тя наведе очи.
— Няма значение, Вики. Крайно време е да се прибираме вкъщи. За тази вечер си получи приключението.
Той насочи Джордж в посоката, от която бяха дошли, и на нея не й оставаше друг избор, освен да го последва.
Половин час по-късно тя беше на сигурно място в леглото си, но се чувстваше прекалено самотна в него. Невъзможно бе да заспи. Обърна се на едната си страна и се опита да прогони думите на Лукас от съзнанието си — „Ти си мислиш, че съм своеволен, че проявявам деспотизъм и съм невероятно педантичен.“ А и такъв си беше, уверяваше се тя за стотен път. Определено тя нямаше нужда от повече доказателства след поредното им спречкване през деня. Знаеше, че рано или късно ще си покаже рогата, както постъпваха другите, така наречени джентълмени, които, след като се оженеха, установяваха пълен контрол върху парите на жените си. Но тя също така прекрасно съзнаваше, че всеки друг така наречен джентълмен от всичките й познати щеше да предаде нещастния Били на властите и щеше да се погрижи момчето да увисне на бесилото без никакво угризение на съвестта. Джентълменът щеше да постъпи или така, или щеше да застреля момчето на пътя и щеше да се мисли за герой.
Още в момента, когато осъзна, че си имат работа с момче от околността, тя нямаше абсолютно никакви съмнения относно това, как Лукас ще се справи с положението. Знаеше, че той нито ще застреля момчето, нито ще го изпрати на бесилката. Истината беше, че нейният съпруг не приличаше на нито един от господата, които познаваше, и тя знаеше това още от самото начало. Това беше и причината, заради която се бе озовала в това положение.
Това, обаче, не означаваше, че Лукас не е арогантен, своеволен и деспотичен от време на време.
Тя се обърна на другата страна и се загледа в затворената врата, която съединяваше стаите им. Тоалетната масичка все още стоеше пред нея. Лукас си беше отишъл направо в своята спалня, след като я доведе до вратата й.
Виктория бе очаквала с нетърпение той да дойде в леглото й след тази тяхна нощ, изпълнена с приключения, фактът, че той не дойде, я разтревожи. Тя се чудеше дали не е отишла прекалено далеч, като е барикадирала вратата си срещу него. Може би бе нанесла удар по гордостта му, прекалено жесток удар, който означаваше открито неподчинение. Въпреки всичко той беше неин съпруг. Имаше си свои права, а тя като негова съпруга също има своите задължения.
Виктория се отказа да прави безуспешни опити да заспи и се измъкна от завивките. Нощницата й се развя около нея, когато се отправи към тоалетната масичка пред вратата. Тя напрегнато се заослушва за звуците, които биха идвали от другата стая и които можеха да й подскажат дали Лукас също има проблеми със спането, но не чу нищо.
Желанието й да отвори вратата, която съединяваше стаите им, и много тихо да се промъкне при него, за да види дали той е заспал, беше непреодолимо. Но барикадата се оказа голяма пречка за нея. Тя можеше да я избута назад на старото й място, но по този начин сигурно щеше да събуди Лукас.
Погледна през прозореца и се усмихна. Щом графът на Стоунвейл можеше да се придвижва от една стая в друга, като използва перваза на прозореца, то и тя би могла. Виктория се качи на прозореца, отвори го и погледна надолу — земята изглеждаше много далеч, а и первазът не й се виждаше толкова широк, колкото си мислеше. Така или иначе той се бе справил и беше минал по него дори с болния си крак.
Виктория си пое дълбоко въздух и стъпи на перваза. Студът проникна през тънката й муселинена нощница и тя потрепера. Промъкваше се бавно към другия прозорец, като се придържаше за студените камъни на стената. Нямаше да бъде толкова лесно, колкото си беше мислила. По най-трудния начин откри, че й се завива свят от височината. Всеки път, когато погледнеше надолу, главата й се замайваше.
На половината път между двата прозореца Виктория съвсем спря. Знаеше, че не може да продължи. Лукас беше представил преминаването си по перваза така, като че ли се е разхождал из парка. Тя не знаеше как той се е справил, но беше принудена да признае поражението си. Опита се да се върне обратно и разбра, че има затруднения с изпотяването на ръцете си. Връщането назад се очертаваше да е по-трудно, отколкото да върви напред.
Това беше смехотворно. Ужаси се от неспособността си да помръдне. Трепереща от студ, плътно прилепена назад, към каменната стена, Виктория се опита да мисли, като затвори очите си. Определено не можеше да остане навън през цялата нощ. Отвори очите си и видя, че прозорецът на Лукас е отворен.
— Лукас, Лукас, чуваш ли ме?
Не чу никакъв отговор и сърцето й замря. Мисълта — позорно да се разкрещи, докато някой от прислугата я чуеше — й се струваше прекалено унижаваща, за да може дори да я допусне.
— Лукас! — извика тя, този път малко по-високо. — Лукас, вътре ли си? Дяволите да те вземат, Стоунвейл. Всичко това е по твоя вина. Събуди се и направи нещо.
— Мътните го взели! Какво, по дяволите, става? — каза Лукас, като се появи на прозореца. — Трябваше да предположа, че ще се опиташ да направиш нещо подобно. Какво, по дяволите, мислиш да правиш?
Тя почувства облекчение.
— Аз просто излязох на разходка — промърмори тя. — Изглежда, че имам някакъв малък проблем със замайването от височината.
— Не мърдай, ще дойда и ще те взема.
— Аз не съм тръгнала на никъде. — Тя наблюдаваше как той сложи крака си върху прага на прозореца и стъпи на перваза. — Мили Боже, милорд, вие сте гол!
— Съжалявам, че засягам деликатната ви чувствителност. Бихте ли предпочели да се върна обратно
