— Ти си мислил? Но какво те е накарало да си помислиш нещо подобно? Аз пазех тайната в себе си през всичките тези месеци. Дори леля ми няма никаква представа за това, което съм извършила.
— Не е имало нещо определено в това, което си казала или направила. Просто някои съвсем простички неща разбудиха леко любопитството ми.
— Мили Боже, какви простички неща?
— Е, добре, например това, че смъртта на Уитлок е настъпила съвсем наскоро след смъртта на майка ти и фактът, че беше толкова убедена, че той я е убил и никога няма да бъде обесен за постъпката си. И към тези две неща прибави и това, че съм имал случаи да те опозная твърде добре. Трябва да призная, че не те познавам толкова добре, колкото бих искал, но съвсем достатъчно, за да предрека с определена сигурност, че ти няма да оставиш убийството на майка си ненаказано.
Настъпи кратка пауза, след което Виктория проговори много тихо:
— Не изглеждате много разтревожен от това, милорд.
Лукас се замисли над думите й.
— Единственото нещо, което ме тревожи, е мисълта за опасностите, с които си се нагърбила, за да извършиш това.
Тя въздъхна:
— Знаеш ли, всъщност аз не бях се канила да го убивам. Единственото, което исках от него, беше признанието. Но истината е, че не изпитах съжаление, когато разбрах, че е мъртъв. В действителност почувствах невероятно успокоение.
— Не искам да бъда неделикатен, но ти всъщност беше ли свидетелка на смъртта му?
Виктория зарови лицето си в гърдите на Лукас.
— О, да! Бях свидетелка на смъртта му. А също така свидетелка на моята бъдеща смърт.
— Мили Боже! Какво се е случило?
— Това е дълга история. Съвсем сигурен ли си, че искаш да я чуеш?
— Уверявам те, че съм готов да слушам цял ден и цяла нощ, ако е необходимо! — той я сложи върху креслото й и се настани на мястото срещу нея. — Говори, Вики! Разкажи ми всичко.
Тя въртеше носната си кърпичка в ръцете си, но погледът й беше непоколебим, когато срещна очите му.
— Ти трябва да знаеш, че вторият ми баща много се напиваше. Понякога ставаше свиреп. Навиците му не бяха никаква тайна и аз реших да се възползвам от неговата слабост.
— Стратегия — каза Лукас одобрително.
Тя се намръщи:
— Да, е добре, аз не можах да измисля нищо по-добро, нали разбираш. Познавах къщата много добре, защото бях живяла там няколко години, преди майка ми да ме изпрати при леля. Това беше едно огромно, старо място, пълно със скрити проходи и дълги зали с най-невероятни входове към определени стаи. Аз използвах тези неща, за да го преследвам.
— Ти си го преследвала?
— Да — тя изсекна носа си.
— Изумително!
— Наистина, Лукас, аз съм сигурна, че ти не трябва да бъдеш толкова впечатлен от всичко това. Много е осъдително, когато мислиш така.
— Нека просто да кажем, че го намирам за интелигентно и интересно. Какво лошо има в това? Определено не е по-лошо, отколкото да се опитваш да съживяваш мъртви тела. Моля те, продължавай, скъпа!
— Уредих си да прекарам известно време с приятелки, които се случиха да живеят в една съседна къща. Всеки знаеше, че не се чувствам удобно в присъствието на втория си баща, а тези хора бяха приятели на майка ми, така че те ми съчувстваха. Няколко пъти, в течение на една седмица, аз се измъквах от къщата посред нощ и се разхождах между дърветата на неговата къща. Носех роклята, с която майка ми се бе омъжила, и започнах да преследвам Самюъл Уитлок.
— Ти си се надявала, че по време на пиянските си вцепенения той ще си мисли, че вижда призрака на мъртвата си съпруга.
Виктория кимна:
— Да. Отначало той си мислеше, че сънува кошмари. След това започна да ми говори. Беше зловещо, Лукас. Той ми заповядваше да си отида и да го оставя на мира. После ми разказа за това, как отначало не е имал никакво намерение да се жени, но са му трябвали пари и защо аз не мога да разбера това. Той ме умоляваше да го оставя на мира. Най-накрая една нощ нервите му съвсем не издържаха. Той тръгна след мен с един нож, като ми каза, че ще ме убие отново и този път ще се постарае да си свърши добре работата.
Лукас затвори очите си за секунда, опитвайки се да не мисли за това, колко близо е отишла тя до собствената си смърт.
— Това се е случило тогава, когато е пострадал върху стълбите?
— Да, аз бягах от него надолу към хола. Започнах да слизам по стълбите. Той беше точно зад мен, като държеше високо в ръката си ножа и крещеше и обясняваше как щял да ме убие. Той си препъна краката някъде на третото стъпало и падна надолу.
— Слугите — промърмори Лукас, — къде бяха те?
— В къщата има само двама — една възрастна двойка, като техните стаи са доста отдалечени и са в задната част. Те имат навика да се оттеглят рано и да не се мяркат пред очите на господаря си до сутринта. Крясъците, които може би са чули тази нощ, определено не са първите, които са чували в тази къща. Те са се научили да си гледат само своята работа.
— Разбирам. Провери ли дали вторият ти баща наистина е мъртъв?
— Не. Аз бях толкова изплашена, че побягнах. Вероятно падането му не го е убило — тя погледна изрезките от вестниците. — Лукас, не знам на какво да вярвам. Мислиш ли, че може да е организирал собственото си погребение, за да ме преследва така, както аз го преследвах някога?
— Това е една възможност.
Виктория прехапа устните си.
— Какво е правил през всичките тези месеци, ако все още е жив?
— Може би се крие. Чака да види дали ще отидеш да разкажеш на властите.
— Той беше мъртъв. Знам, че беше мъртъв. Аз го убих — каза тя.
— Ти не си го убила, Вики. Ти си се опитала по много умен начин да изтръгнеш едно признание и си го получила. С течение на времето ти сама започваш да се погубваш и там е целият проблем — каза Лукас много твърдо. — А това дали той наистина е мъртъв, или не е, остава тепърва да разберем. Тази история с брошурата и с бележката определено ни посочва, че има някои неясни неща, които трябва да проучим.
— Като например кой ми е изпратил тази бележка и брошурата с изрезките.
— Да — съгласи се Лукас. — Това е един от няколкото въпроса, на които, мисля, трябва да намерим отговора колкото може по-скоро. Също така, има нещо общо между онази карета, която почти щеше да те прегази и разбойника, който ме нападна през нощта, когато ти намери табакерата.
— Лукас, всичко това много ме обърква. Не мога да продължавам да живея по този начин. Аз трябва да намеря отговорите.
— С цялото си сърце съм съгласен с теб. Както вече казах, има няколко въпроса, на които трябва да намерим отговорите. Мястото, откъдето трябва да тръгнем, е градът, където и всичко започна — той се усмихна. — Сега имаме една отлична причина да отидем в Лондон, освен поканата за бал на лейди Атертън, нали?
Виктория леко се изсмя:
— Лукас, кълна се, че ти си невъзможен! Дори и в такава ситуация пак кроиш планове, за да ме накараш да правя това, което ти пожелаеш.
— Стратегия, скъпа моя. Добре съм я изучил. Сега, тъй като това, без съмнение, ти се отразява крайно неблагоприятно, аз имам една изненада за теб. Спомняш ли си картината, на която беше изрисувала „Кралица Стрелица“?
— Да, разбира се. И какво общо има това?
