винаги има около себе си един-двама мъже, които се влачат подире й.
Анабела се намръщи замислено:
— Като стана въпрос за това, никой не е виждал Еджуърдс тези дни нито с Изабел, нито с когото и да било.
— Наистина ли? — Виктория не можеше повече да чака, за да сподели тази малка пикантна новина с Лукас.
Но така се случи, че тя нямаше възможност да говори със съпруга си, докато не слезе по стълбите на неговата градска къща тази вечер. Беше се облякла много внимателно за първата си вечер в Лондон, която щеше да прекара навън като омъжена жена. Роклята й, в жълто и кремаво, падаше изящно и изискано до самите й глезени. Не носеше никакви бижута, освен кехлибарения медальон и едно гребенче от полирана черупка на костенурка в косите си. Лукас стоеше прав в хола и я чакаше. Беше облечен елегантно изцяло в черно и бяло. Тъмната му коса блестеше на светлината на полилея. Виктория погледна надолу към него от стъпалата на стълбите и се зачуди дали той би могъл да я обича така истински, както тя го обичаше. Може би най-доброто, на което можеше да се надява, беше неговата привързаност, компанията му и закрилата, която той предлагаше на всеки, за когото се чувстваше отговорен.
Тя едва ли можеше да се оплаче и да каже, че това е всичко, което е получавала от него. Беше получила много повече, отколкото много жени биха мечтали да получат от съпрузите си, особено от тези, които са се оженили заради пари.
Лукас галантно се наведе над ръката й, докато тя слезе по стълбите.
— Изглеждате прекрасно, мадам! Струва ми се, че аз съм най-щастливият мъж тази вечер.
Тя се усмихна.
— Аз самата се чувствам много по-щастлива, сър.
— Ще тръгваме ли вече, за да изнасяме представления на тълпите? — попита той сухо, докато я извеждаше навън през вратата.
— Всъщност точно това излиза, че правим, нали? Много повече бих предпочела да отида на среднощна езда с теб, Лукас.
— Лично аз очаквам с нетърпение една относително спокойна вечер, в която ще бъда премазван, стъпкван и отегчен в цяла поредица бални зали. Звучи определено по-успокоително в сравнение с приключенията, с които изглежда винаги се сблъскваме, когато ме повлечеш навън след полунощ.
Виктория му хвърли един смразяващ поглед, докато той й помагаше да се качи в каретата.
— Наистина, Лукас, начинът, по който се оплакваш, показва, че ти изобщо не си се забавлявал по време на нашите среднощни приключения. Добре, а сега нека ти кажа за Еджуърдс, след като чаках цял ден, за да намеря такава възможност.
— Какво за него? — попита Лукас, като седна точно срещу нея в каретата.
— Днес на улица „Бонд“ се срещнах с Изабел Рикот и тя достатъчно ясно даде да се разбере, че повече не се вижда с него. Всъщност от това, което леля ми и Анабела ми казаха, аз останах с впечатлението, че той повече не се е появявал в светските кръгове на обществото.
— Може би страда за някои от загубите си на игралните маси? — предположи меко Лукас.
— Лукас, ти предположи веднъж или два пъти, че той може да е въвлечен или в инцидента с каретата, или в нападението на разбойника. Мислил ли си изобщо по въпроса, че той може би ми е изпратил бележката и брошурата?
— Мислил съм за това — Лукас изучаваше улицата през прозореца на каретата. — Не се съмнявам дори и за момент, че той няма да има нещо общо, поне малко, ако пострадам при някой нещастен случай. Но не мисля, че това има някакво значение, за да те тревожа. Поне докато той не си подготви почвата, за да прави опити за изнудване.
— Но досега не е имало никакво искане за плащане — каза Виктория.
— Знам. Както вече казах, това е безсмислено. Както и да е, смятам да започна проучванията си с Еджуърдс.
— Ще си наемем ли преследвач? — попита Виктория, като се почувства въодушевена от перспективата. — Този, който бях наела да ми достави информацията за лорд Бартън, беше отличен.
Лукас срещна погледа й.
— Аз бих предпочел да не се забърквам с наемане на преследвач, ако мога да мина без него.
— Защо не?
— Защото, ако направя това, ще поема риска да си навлека неудобни въпроси относно смъртта на втория ти баща, а те на свой ред могат да доведат до неудобни въпроси относно теб.
— О! — Виктория седна обратно на мястото си. — Да, разбирам проблема. Ти си много умен, Лукас! Винаги мислиш в перспектива.
— Опитвам се.
— Как ще постъпиш, за да откриеш Еджуърдс?
— Ще започна, като направя няколко проучвания в клубовете му. Хората сигурно знаят нещо за него, тъй като непрекъснато играеше комар.
— Отлична идея!
— Радвам се, че одобряваш това! Защото ще ти се наложи да се прибереш направо вкъщи и да си легнеш, след като направим няколко посещения тази вечер.
— Какво? — очите й потъмняха. — Ти не можеш да направиш това.
— Страхувам се, че така трябва, мадам. Аз просто нямам възможност да те промъквам в моите клубове. И двамата знаем това. И тъй като не желая ти да се разхождаш и мотаеш посред нощ без мен, не ми остава никакъв друг избор, освен да знам, че си на сигурно място, добре завита в леглото вкъщи.
— Докато ти си навън и събираш информация? — Виктория беше разгневена. — Това не е честно, Лукас!
— Тук не става въпрос, дали е честно, или не. Това е въпрос, свързан с твоята сигурност. Аз няма повече да рискувам с разни неуправляеми карети, разбойници или призраци, които оставят след себе си неща, белязани с буквата У.
— Но, Лукас, аз ще бъда в компанията на леля Клео или в тази на Анабела. Аз няма да оставам сама.
— Това не е достатъчно, Вики. Човек не може да очаква от леля ти или от Анабела да те предпазват от неуправляеми карети или от разбойници, още повече, те не знаят, че би трябвало да те пазят от подобни неща. Не, аз искам да знам, че ти си на сигурно място вкъщи, докато аз съм в моите клубове.
Настроението на Виктория се помрачи, когато тя почувства неговата неумолимост.
— Ти не можеш да ме изключиш от твоите проучвания. И двамата се съгласихме, че основната причина да се върнем в Лондон, е да разучим тази работа. Това е свързано с мен.
— Аз не те изключвам. Искам просто да съм сигурен и да знам къде точно се намираш по времето, когато не мога да бъда с теб. Опасността дебне тук, в Лондон, Вики. Всички инциденти се случиха тук, така че аз искам, докато сме в града, да бъдеш или под мое лично наблюдение, или под ключ — заяви Лукас, като тонът му беше толкова ясен, колкото и думите му.
Виктория настръхна:
— Лукас, трябва да ти кажа, че докато в някои отношения си съвсем толерантен съпруг, то изобщо не одобрявам поведението ти, когато приемеш вид на висш офицер и започнеш да ми даваш заповеди. Аз не се намирам под твоето командване. Аз съм твой партньор, забрави ли? Ние и двамата участваме в тази работа.
— Преди всичко ти си моя съпруга и аз, като твой мъж, нося известна отговорност за теб. Съжалявам, ако понякога те обиждам с някоя заповед. Опасявам се, че не мога лесно да се отърва от старите си навици.
Виктория го дари с убийствен поглед.
— Не обвинявайте старите си военни привички, милорд. Това не е нищо друго, освен едно извинение и вие много добре го знаете.
— Е, добре тогава. Ако трябва да бъда напълно откровен, Вики, трябва да призная, че в някои случаи нищо друго, освен една директна заповед, не може да свърши работа, когато се занимавам с теб. Тази вечер е един от тези случаи. А сега престани да ме гледаш така, като че ли ти се иска да ме удушиш, и се
