— Джесика Атертън няма нищо общо, а и изобщо тя вече не ме интересува.
— Радвам се да чуя това! — Той застана по средата на стаята и после седна срещу нея. Опъна краката си напред, като разсеяно разтриваше бедрото си. — Какво има, Вики? Виждал съм те в различни настроения, но никога не съм те виждал такава, кълна ти се! Ти ме караш да оставам без дъх, опитвайки се да бъда в крак с теб.
— Никога не съм изпадала в подобно положение и трябва да си призная, че не знам как да се справя с него. Но едно е сигурно — нещо трябва да се направи, иначе ще полудея.
— Наистина ли не се чувстваш добре — той се усмихна. — В края на краищата, да не би случайно да носиш дете, Вики? Мислила ли си по този въпрос?
— Ако трябва да бъда откровена, Лукас, да нося дете е много по-просто нещо, отколкото решаването на този проблем.
Тръпка на разочарование го разтърси — тя не носеше неговото дете.
— Не ми е много приятно да чуя това. Може би ще е по-добре просто да ми кажеш какво те тревожи, скъпа.
Тя сведе очите си надолу към листите, които лежаха на малкото й бюро. Когато отново го погледна, кехлибарените й очи бяха изпълнени със страх и напрежение.
— Лукас, мислиш ли, че е възможно да се върне животът на мъртвец, като се използват електрически машини?
— Да възвърнеш към живот един мъртвец? Глупости! Струва ми се, че напоследък прекалено много си играеш на призраци, Вики. Никога не съм чувал дори за един случай, когато подобен експеримент да е бил успешен.
— Но ние не можем да знаем за всичките експерименти, които са провеждани, нали? В днешно време хората от цяла Англия си играят с електричество.
Лукас я погледна със съмнение.
— Аз съм убеден, че всеки успешен експеримент, свързан с възвръщането на живот, щеше да бъде отразен във всички вестници и списания.
— А може и да не бъде, ако някой заплати на експериментаторите, за да запазят в тайна резултатите.
Той започна да осъзнава колко много е изплашена тя, и през тялото му премина тръпка на студен гняв. Без да задава повече въпроси, той се протегна и взе купчината листа, които лежаха на бюрото й. Веднага хвърли настрана писмата на Анабела и лейди Нетълшип. Един поглед върху брошурата и изрезката от вестника беше достатъчен, за да разбере, че те се отнасят до липсващи тела и опити за възвръщане на живот.
— Интересно е, но не виждам никакво изявление за успешни опити. Откъде взе тези неща? — той посочи брошурата и изрезката от вестника.
— Бяха ми изпратени в третото писмо, което отворих на закуска. Бяха заедно с това — Виктория му подаде кратката бележка.
Лукас я прегледа набързо. Бяха му необходими много усилия, за да сдържи яростта си.
Госпожо, като се имат предвид интересите ви в областта на интелектуалните познания, приложеното може би ще предизвика огромен интерес у вас. Изглежда, че мъртвият не остава завинаги такъв.
Той захвърли бележката върху масата и ожесточено замахна.
— Проклето копеле!
— Лукас, това е той, това е отново У, онова У, което беше изобразено върху табакерата и избродирано върху шалчето.
Виктория се опитваше да запази самообладание, но Лукас забеляза, че тя почти бе изпаднала в шок, а страхът я бе сграбчил за гърлото. Той положи много усилия, за да запази гласа си спокоен, такъв, какъвто би бил, ако говореше на един смел, но изплашен млад офицер в навечерието на сражение.
— Успокой се, Вики. Тази работа стигна прекалено далеч. Ще предприема мерки, ще открия кой стои зад всичко това и ще го принудя да спре.
Красивата й уста трепереше, когато каза:
— Аз знам кой стои зад всичко това — Самюъл Уитлок. Мъжът, който уби майка ми. Той се е върнал, Лукас. По някакъв начин той се е върнал от смъртта си и сега се кани да ме убие или да ме доведе до моята смърт по същия начин, по който аз… — тя не можа да продължи и скри лицето си в шепите си. — О, Боже Господи! О, Боже Господи!
Лукас се изправи и протегна ръцете си, за да я придърпа в обятията си. Тя, трепереща, се притисна към него. Въпреки че той я галеше нежно и успокоително, яростта му сега беше такава, че можеше да смрази и мозъка в костите му.
Тръпките постепенно започнаха да намаляват по изтощеното тяло на Виктория, тя бавно се освободи от прегръдките му и се отправи към тоалетната си масичка, за да си вземе една носна кърпичка.
— Сигурно си мислиш, че аз съм една малка глупачка, за да вярвам в подобни неща, като възвръщането към живот на мъртъвците — прошепна тя, като продължаваше да стои с гръб към него и да бърше сълзите си.
— Аз мисля — каза Лукас, — че ти си прекалено изплашена и че някой умишлено те е довел до това състояние. — Той наблюдаваше лицето й в огледалото на тоалетната й масичка. — Кой би могъл да направи подобно нещо, Вики?
— Нали току-що ти казах — Самюъл Уитлок.
— Не, скъпа моя, не е Самюъл Уитлок. Той е мъртъв. Ти си била толкова ужасена от подписа на тази бележка, че си загубила способността си да разсъждаваш логично.
— Той трябва да е — тя се завъртя. — Не разбираш ли, Лукас? Той не е мъртъв. Или не е умрял напълно онази нощ на стълбището, или пък е бил възвърнат към живот от някой с помощта на електрическа машина. По един или друг начин той се е върнал и сега ме преследва. Уитлок е единственият човек, който може да има някаква причина да търси отмъщение.
Лукас я изучаваше и после попита:
— Всичко това предизвиква интересна тема за разговор. Каква е причината, за да иска да ти отмъсти?
Очите на Виктория се помрачиха от безгранична мъка.
— Лукас, не мога да ти кажа. Ако ти кажа, ти ще се изпълниш с такова отвращение към мен, че няма да можеш да си в състояние дори да ме погледнеш.
Въпреки всичко той почувства как устата му се изкриви в лека усмивка:
— Тъй като започна това огромно откровение с подобна забележка, съвсем сигурно е, че ще трябва да ми кажеш сега цялата истина. Ако не го сториш, аз ще умра от любопитство.
— Това не е шега, Лукас. Ти и представа си нямаш какво съм извършила.
Той се приближи към нея и отново притегли напрегнатото й тяло към гърдите си.
— Уверявам те, че това изобщо не е така и че ако ти ми разкажеш нещото за себе си, то няма да ме докара до състояние да не мога дори да те погледна. Съмнявам се, че има нещо, което ти би могла да ми разкажеш и което би могло да се сравни дори и малко с онзи ад, който съм виждал на бойното поле. Разкажи ми всичко, скъпа моя!
— Много добре, Лукас. — В гласа й се чувстваше нотка на трагизъм. — Но да не кажеш, че не съм те предупредила.
— Никога няма да кажа подобно нещо.
— Аз го убих. — Тя застана абсолютно неподвижна в ръцете му, очевидно подготвяща се за неговия шок и отвращение. — Аз убих Самюъл Уитлок.
— Хъм! — промърмори Лукас. — Аз доста съм мислил за това.
Тя отдръпна главата си назад, за да го погледне.
