Добре беше избирал, каза си той, докато разглеждаше градината през прозореца. Имаше всичко, което би могъл да иска един съпруг — интелигентна дама за през деня и страстно, огнено създание, което да топли леглото му през нощта. Какво повече би могъл да желае един мъж. И въпреки това той се чувстваше странно незадоволен. Беше открил, че има още няколко неща, които желаеше Виктория да му даде. Осъзна, че копнее за сладките, трепетни любовни думи, които тя отказваше да произнесе от първия ден на тяхната женитба, а също така желаеше да има пълното й и безгранично доверие в него. Той може би нямаше така да жадува нито за любовта й, нито за доверието й, ако не беше стигнал до заключението, че няма да намери покой, докато не получи и двете. Не се интересуваше от деловия й подход към нейната собствена съдба. За нея тази женитба не трябваше да бъде просто още едно капиталовложение. По дяволите! Нямаше да й позволи да гледа повече по този начин на брака им. Той погледна картината, изобразяваща „Кралица Стрелица“, която беше донесъл от горе, и я подпря да стои изправена на бюрото му. Всеки път, когато я погледнеше, той си спомняше изгарящото изражение на лицето на Виктория онази нощ в странноприемницата.
Вратата на библиотеката се отвори точно когато нагласяше картината така, че да може да се вижда и от стола, които стоеше от другата страна на бюрото му.
Реверънд Уърт беше въведен в стаята. Той се усмихна на домакина си и размаха едно списание:
— Последното издание на „Преглед на селското стопанство“ — съобщи той. — Мислех, че може би ще искате да го видите.
— О, да, много дори. Благодаря ви, сър. Моля ви, седнете.
— Вие сигурно ще имате прекрасен изглед от тези прозорци, когато лейди Стоунвейл привърши работата по градината. — Викарият се загледа навън, след което седна на едно от махагоновите кресла. — Съпругата Ви е прекрасна жена, сър, ако не възразявате да направя подобна забележка. Един мъж не би могъл и да мечтае за по-добра другарка и помощничка.
— Току-що и аз си мислех нещо подобно.
— Сигурно съзнавате, разбира се, че хората от селото са започнали да я наричат тяхната Кехлибарена дама, при това съвсем с основание.
Лукас се усмихна.
— Няма да се притеснявам, докато жителите не започнат да ме наричат техния Кехлибарен рицар. Не бих искал да ги карам да мислят, че техният стопанин е призрак, иначе могат да решат, че биха могли да отложат плащането на наемите си за отвъдния живот.
— Бъдете сигурен — каза викарият, смеейки се тихо, — че те гледат на вас като на съвсем действителен и доста стабилен човек. Определено не като на призрак. Вие сте един истински господар, Стоунвейл, и аз съм сигурен, че добре го съзнавате. А и вашето покровителство е точно това, от което тази земя и нейните хора имаха нужда от доста време. Това ми напомня за…
— Да?
Викарият сви веждите си многозначително:
— Носи се една мълва, че Кехлибарения рицар и неговата дама са се разхождали късно тази нощ.
— Дали е така наистина?
— Изглежда някакво момче от селото е разправяло, че ги е видяло. Лично аз се запитах какво е правило точно това момче посред нощ, още повече вярвам, че мога да рискувам да отгатна. Във всеки случай, тази среща с рицаря и неговата дама е променила отношението на момчето към това изключително опасно занимание, каквото е да бъдеш разбойник. Вместо това момчето е предпочело да дойде да работи във вашите конюшни.
— Да, много по-безопасна, но не така вълнуваща професия.
— Наистина — викарият се усмихна. — То всъщност е добро момче и тъй като носи отговорността да се грижи за майка си и сестра си, аз определено съм доволен, че рицарят не е счел за свое задължение да застреля момчето на пътя или да го прати на бесилото.
Лукас сви рамене.
— Може би рицарят е бил свидетел на безсмислената смърт на достатъчно много млади мъже. Може би дори и на един призрак му е дошло до гуша от подобни неща. Исках да ви попитам какъв напредък имате с книгата си, посветена на градинарството.
Викарият го погледна с явно разбиране, след това премигна и се усмихна добродушно.
— Много мило от ваша страна, че проявявате интерес. Работя върху главата, в която става въпрос за розите. — Той погледна картината, която стоеше подпряна на бюрото. — Трябва да ви призная, че това е една прекрасна творба на „Кралица Стрелица“. Изпипана е толкова изящно и с такива подробности, че изглежда като жива. Превъзходна е! Как се сдобихте с нея, ако мога да запитам?
— Подарък ми е.
— Наистина ли? Аз все още търся някой да ми изрисува цветните илюстрации за моята книга, както знаете.
— Да, струва ми се, споменахте, че търсите един даровит художник, добре владеещ четката, а също така и разбиращ малко от ботаника.
Викарият продължаваше да изучава картината на Виктория.
— Който е направил това, би бил най-идеалният. Вие случайно познавате ли художника?
— Що се отнася до това — каза, смеейки се Лукас — да, познавам го.
— Отлично, отлично! А ще ви бъде ли възможно да уредите да мога да се срещна с него?
— Художникът е жена и мисля, че ще мога да уредя да говорите с нея.
— Ще ви бъда безкрайно благодарен — каза щастливо викарият, — безкрайно благодарен!
— За мен ще бъде удоволствие — каза Лукас. — Мога да ви уверя, че ще се срещнете с нея. А сега бих искал да Ви запитам за мнението Ви относно изграждането на напоителни системи за фермите, които граничат с горите. — Лукас разгърна картата върху бюрото и посочи ивица земя.
— Да, наистина. Трябва да се направи нещо, за да се увеличи продуктивността на тази област, нали? Дайте да видя какво имате предвид — викарият се наведе напред, за да проучи внимателно картата и повдигна очите си още веднъж. — Не искам да ви притеснявам, Стоунвейл, но имате ли някаква представа след колко време ще мога да се свържа с художника, за когото споменахте?
— Скоро — обеща Лукас. — Много скоро.
Два часа по-късно Лукас изпрати гостенина си до вратата, след което се отправи към стълбището, като носеше своята ценна картина. Чувстваше се много доволен от себе си. По-правилно би било — самодоволен, призна си той, когато стигна площадката на стълбището и се отправи към хола, за да стигне до стаята си. Да се намери най-подходящият подарък за една жена, която беше донесла значително повече пари от съпруга си в брака им, не беше лесна задача. Човек едва ли може да използва личното наследство на съпругата си, за да й купи диамантено колие.
Лукас отново закачи картината на мястото й много внимателно и отстъпи назад, за да й се полюбува, след което се отправи към вратата, която съединяваше двете стаи. След като отвътре не се чу никакъв отговор, той се намръщи и опита отново. Беше сигурен, че Грегс му каза, че Виктория се намира в стаята си.
— Вики?
Тъй като все още не се чуваше никакъв отговор, той завъртя валчестата топка на дръжката, отвори вратата и огледа спалнята. Веднага я видя да стои до прозореца. Трите писма, които бяха пристигнали тази сутрин, лежаха на изработеното от розово дърво бюро пред нея. Тя се обърна към него, докато той прекосяваше стаята, и се усмихна измъчено.
— Съжалявам, Лукас, но не се чувствам много добре. Качих се тук, за да си почина.
Неприятно усещане премина през него. То му напомни за онзи вид усещане, което изпитваше на бойното поле, преди да гръмне първият куршум.
— Ти беше много добре на закуска.
— Това беше, преди да отворя пощата си.
Той малко се отпусна:
— Да смятам ли, че ти все още си раздразнена от това, че трябва да се чувстваш задължена да приемеш поканата на Джесика.
