не му се замая главата от тази височина, помисли си той.
Виктория все още се подпираше на камината, когато чу шумоленето, което идваше отвън, откъм перваза на прозореца. Тя веднага се досети кой беше там. От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение. Лукас бе тук и всичко щеше да се оправи. Тя положи всичките си усилия, за да разсее Изабел и да я остави да говори, докато се убеди, че вниманието й не е насочено навън.
— Кажете ми, Изабел, мислите ли, че ще можем да се откажем от навика да ходим облечени в мъжки дрехи сега, когато усетихме свободата, която те дават? Заклевам се, на мен ще ми е трудно да удържа на изкушението. Изживяването е изключително, нали? Помислете си само колко по-хубав би бил светът, ако жените можеха да носят панталони винаги, когато това им харесва!
Изабел размаха заплашително пистолета.
— Млъквайте, Виктория! След тази нощ няма да имате възможност да се тревожите за подобни изкушения.
Виктория се усмихна и използва тока на обувката си, за да ритне едно малко дърво обратно в огъня.
— Знаете ли, Еджуърдс ще ви изостави. Понякога слабите мъже могат да бъдат полезни, но се страхувам, че на тях не може да се разчита в трудни моменти. Трябва да призная, че да се живее със силен мъж не е лесна работа, но научих, че на силните мъже винаги можеш да разчиташ. Срещали ли сте някога мъж, в когото можете да сте сигурна, Изабел? Аз стигнах до извода, че те са изключително рядка и ценна придобивка.
— По дяволите, казах ви да млъкнете. Еджуърдс ще бъде тук след няколко минути и тогава няма да бъдете толкова приказлива — изсъска Изабел.
С крайчеца на очите си Виктория видя как един крак се плъзна леко по перваза. Тя остави чантата си на земята, разсеяно свали наметалото, което все още бе на раменете й.
— Говорим си само за да запълним времето, докато Стоунвейл пристигне тук.
— Вашият съпруг няма да ви освободи, Виктория. Трябва да си избиете тази мисъл от главата.
— Глупости, знаете много добре, че Лукас е най-прекрасният мъж. — Тя се усмихна весело и в този миг Лукас нахлу през прозореца.
— Не-е-е! — изкрещя Изабел и насочи пистолета към него.
Но Виктория се бе приготвила и моментално хвърли пелерината върху главата й. Изабел изкрещя отново. Под пелерината се чу писък и пистолетът се плъзна по дървения под.
Лукас погледна към Виктория, изправи се и изтупа дрехите си.
— Добре ли си? — попита я той загрижено.
— Изключително добре. — Виктория се затича и се хвърли в прегръдките му. — Знаех, че ще дойдеш. Къде е Еджуърдс?
— На алеята. Мъртъв е.
— Никога не съм предполагала това — въздъхна Виктория. — Какво ще правим с лейди Рикот?
— Уместен въпрос. — Лукас я пусна и взе пистолета на Изабел. След това повдигна пелерината, под която лежеше тяхната жертва. Тя го гледаше с широко отворени очи, изпълнени с ужас. — Нямаме много време за размисъл. Трябва да се връщаме на бала, преди да са открили нашето отсъствие. Смятам, че най- разумното нещо, което можем да направим, е да убием веднага лейди Рикот тук, на това място. Собственикът на „Зеленото прасе“ така или иначе, ще намери един труп сутринта. А защо да не намери два?
Виктория се ужаси.
— Лукас, почакай! Ти не можеш просто да я застреляш.
— Казах ти, нямаме време да обсъждаме различни варианти. Трябва да се махаме оттук, колкото се може по-скоро.
Изабел го погледна. Очите й бяха изпълнени със страх.
— Вие не можете да ме застреляте ей така.
— А защо не? Собственикът на заведението няма да се поколебае да завлече и хвърли в реката твоето тяло и това на Еджуърдс. Няма да се задават никакви въпроси.
— Не! — извика, задушавайки се, Изабел. — Вие не можете да направите подобно нещо.
— Лукас, тя е права — каза Виктория.
— Ти се интересуваш какво ще се случи с нея? — попита Лукас.
— Разбира се, че не. Но не мога да ти позволя да я разстреляш ей така. Не само защото това е под достойнството ти, но и защото не искам да извършиш такова жестоко дело. Видял си много смърт в живота си.
— Както обикновено, ти си много мекушава, скъпа. Уверявам те, че честта ми няма да се засенчи ни най-малко от това да убия една жена, която искаше да убие теб. Освен това едно убийство повече или по- малко върху моята съвест не променя нищо.
— Но ще засегне мен — каза тихо Виктория. — Няма да позволя да се случи подобно нещо.
— Тогава дай някаква друга идея — подкани я с нетърпение Лукас.
Очите на Изабел се разшириха от ужас.
— Добре — каза замислено Виктория. — Не виждам защо да не я оставим тук и тя после сама да си намери пътя през нощта. Сутринта може да започне приготовленията си за заминаване на континента.
— Континента — Изабел гледаше уплашено. — Но аз не мога да се върна обратно. Няма да имам пари. Ще умра от глад.
— Съмнявам се — измърмори Виктория. — Лукас, помогни й да напусне страната. Това ще свърши същата работа, вместо да я убиваме.
— Да — каза тихо Изабел, като хвърли поглед към пистолета в ръката на Лукас, който сочеше към нея. — Да, аз ще се върна обратно на континента. Давам ви честна дума, че ще напусна страната моментално.
— Предполагам, че това е добра възможност — заключи Лукас.
— Да — потвърди също и Виктория.
— Предполагам, че ще искате да напуснете града по възможно най-бързия начин — каза Лукас. — И няма да се върнете достатъчно дълго време или никога.
— Не, не, никога няма повече да се връщам, обещавам ви.
— Защото, ако решите да се върнете, ще бъдете обвинена в убийство.
— Но аз не съм убивала никого. — Устата на Изабел застина отворена от почуда.
— Мисля, че грешите, лейди Рикот — усмихна се Лукас. — Разбирате ли нещата? От ревност вие сте последвали Еджуърдс, като сте подозирали, че има среща с друга жена, и сте го застреляли.
— Но аз не съм извършила подобно нещо.
— Разбира се, мадам. Затова ще има писмено признание, подписано от вас, че сте извършили точно това, което Ви казах.
Виктория погледна одобрително Лукас и каза:
— Много умно от твоя страна, Лукас. Прекрасна идея! Това е най-добрият начин. Ние ще пазим признанието и ще го извадим, в случай че Изабел се върне.
Погледът на Изабел се премести от Лукас към Виктория.
— Но аз не съм подписвала подобно нещо.
— Ще подпишете, преди да напуснете тази стая — каза Лукас.
ГЛАВА 20
— Побързай и свали тези проклети бричове. Нямаме време за губене, ако искаме да спасим репутацията си. — Лукас отвори чантата, в която беше кехлибарено жълтата бална рокля. Той разгъна копринената дреха, докато каретата, която бе наел преди няколко минути, си пробиваше път през претъпканите улици.
— Правя всичко, което мога, Лукас. Няма нужда да ми се караш. Не е моя вината, че мъжките бричове се събуват толкова трудно.
— Ако сега смяташ, че ти се карам, трябва да знаеш, че е нищо, в сравнение с това, което ще се случи,
