когато нощес се приберем у дома.
Виктория изостави панталоните и обърна ужасена главата си. Трябваха й само няколко секунди, за да разбере, че той е бесен.
— Лукас, какво става?
— И имаш наглостта да ме питаш? След всичко, което се случи тази вечер? — Той свали набързо жилетката и ризата й, без да обръща внимание на голите й гърди. Бе твърде съсредоточен как по-бързо да я облече в женските й дрехи.
— По-внимателно, ще ми скъсаш роклята. — Тя промуши ръцете си през тесните ръкави. — Наистина, предпочитам да не ми крещиш. Прекарах много неприятна вечер.
— Твоята вечер не беше много по-неприятна от моята и бих желал да отбележа, че не крещя. Това ще се случи в домашна обстановка. Мили Боже, забравихме фустата.
— Не се притеснявай, никой няма да разбере, че не я нося.
— Но аз знам. И нямам никакво намерение да те пусна на бала у лейди Атертън без фуста.
— Да, скъпи. — Тя започна да се бори примирено с фустата. — Лукас, толкова се тревожех за теб тази вечер.
— Как, мислиш, се почувствах, когато те видях да слизаш от каретата пред „Зеленото прасе“? Нямаше да си в опасност, ако беше направила това, което си говорихме и за което те бях помолил. Ето къде сме сега. Сложи си наметалото.
Тя автоматично изпълняваше нарежданията му. В следващия миг Лукас отвори вратата и бързо я изведе навън. Тръгнаха по алеята, която водеше до градинската стена на Атертънови.
— Първо ще мина аз. — Лукас стъпи в една пролука и започна да се изкачва нагоре. След това се обърна, за да помогне на Виктория. — Мисля, че бричовете са по-удобни за прескачане на стени — измърмори той, когато краищата на роклята се омотаха около краката й.
Те скочиха върху чакълестата алея от другата страна на стената. Лукас разтърка крака си и огледа тъмните и пусти ъгли на градината.
— Най-страшното свърши — промълви той. — Ако някой ни види сега, единственото, което би могъл да си каже, е, че графът на Стоунвейл си губи времето със своята съпруга в най-тъмните градински ъгли. Не е много прилично, дори малко скандално. Хайде да влезем отново в къщата.
Виктория прокара ръка през късите си къдрици, оправи гънките на полата си и с едно изящно движение обгърна протегнатата ръка на Лукас. Не можа да потисне смеха си, докато той я водеше обратно към светлините и глъчката на балната зала.
— Няма нищо смешно, Вики.
— Да, милорд.
— Изглежда трябва да ви поступам — каза той.
— Да, милорд.
— Скоро ми бяхте намекнали, че съм се превърнал в консервативен и педантичен съпруг, но, мадам, вие още нищо не сте видели. Възнамерявам да ви покажа отсега нататък какво значи консервативен съпруг.
— Да, милорд.
Преди Лукас да успее да изрече още няколко заплахи, една позната личност ги забеляза от терасата.
— О, ето те и теб, Вики! — Анабела Линдууд извика радостно. — Радвате се на градината? Разбирам. Искаме да се срещнеш с лорд Ширтън. Берти каза, че има вероятност да получа тези дни предложение от него, така че искам да чуя твоето мнение.
— Моята съпруга не се занимава с оценки на вероятни съпрузи — каза Лукас. — Тя реши, че за нея вече е настъпил моментът да се държи по-изискано и като дама.
— О, скъпи — каза Анабела, — наистина ли се надяваш да я превърнеш в една нова Джесика Атертън или мис Пилкингтън?
— Не вярвам да стигнем чак дотам — промърмори Лукас. — Бихте ли ме извинили, виждам Тотингам до лейди Нетълшип. Интересно ми е да науча дали е прочел някакви новости по въпроса за наторяването. Поради известни причини тази тема е завладяла напълно съзнанието ми тази вечер.
Виктория изгледа Лукас, докато се отдалечаваше из балната зала, след което се обърна и се усмихна на Анабела.
— Прекрасно празненство, нали? — отбеляза Виктория, докато сваляше пелерината си, упътвайки се към широко отворените френски прозорци.
— Да, прекрасно е, но за да стане чудесно това празненство, най-много зависеше от лейди Атертън — засмя се Анабела.
Три часа по-късно Виктория седеше пред тоалетната си масичка и наблюдаваше своя съпруг, който крачеше напред-назад из стаята. Тя никога не го беше виждала толкова ядосан. Гласът му бе тих и заплашителен, а нервната му възбуда почти неконтролируема. Беше ясно, че е отишъл твърде далеч.
— Защо отказа да изпълняваш напътствията ми, Вики? Отговори ми, ако можеш. Казах ти да не напускаш балната зала при каквито и да е обстоятелства. Но не, ти не можеш да си позволиш да изпълняваш моите инструкции, чиято единствена цел бе да те предпазя. Ти трябваше да излезеш и да скитосваш по нощите при първата отдала ти се възможност.
Виктория се намръщи и отвърна:
— Какво можех да сторя, когато получих известие, че се намираш в опасност?
— Трябваше да направиш това, което ти бях наредил.
— Ти би ли останал, ако получеше такова известие? — каза Виктория, като се опитваше да смекчи гнева му.
— Това е другата страна на въпроса. Ти не трябваше да напускаш къщата на Джесика Атертън самичка и го знаеше много добре.
— Съжалявам, Лукас, но трябва да ти кажа съвсем откровено, че ако събитията можеха да се върнат назад, пак бих постъпила по същия начин.
— Ето и още едно доказателство, че като жена, за която се предполага, че е достатъчно интелигентна, ти явно нямаш никакво намерение да се учиш от грешките си. Колкото по-бързо приключим с едно среднощно или каквото и да е приключение, толкова по-добре. Но за теб това означава да започнеш да се оглеждаш за следващото. Добре, имам една новина за теб, Вики. За последен път прескачаш градинска стена.
— Моля ви, не правете прибързани изявления сега, когато сте подвластен на гнева си, сър. Успокойте се. Сигурна съм, утре ще осъзнаете, че при създалите се обстоятелства съм постъпила по най-правилния начин.
— Твоето гледище е твърде различно от моето.
— Не вярвам в това, Лукас. Знам, че съм толкова твърдоглава, колкото ти си предвидлив и затова мислиш, че в случая съм действала прибързано, но…
— В случая? — той я изгледа заинтригуван.
— Наистина, милорд. Аз не съм лоша съпруга.
Той се спря.
— Не съм казвал, че си лоша съпруга. Ти си неподвластна, своенравна и безразсъдна жена, която ще ме съсипе, ако не я науча да уважава бедния си съпруг.
— Аз те уважавам, Лукас — каза тя много сериозно. — Винаги съм те уважавала. Понякога не одобрявам действията ти и често ме дразниш, но те уверявам, че съм изпълнена с най-голямо уважение към теб.
— Да, ти ме намираш за твърде толерантен, нали?
— В повечето случаи.
— Това, естествено, те окуражава твърде много — процеди Лукас през зъби, като отново се обърна и закрачи през стаята. — Следващия път, когато не се подчиниш на указанията ми, ще си спомня, че си изпълнена с уважение към мен и ме намираш за твърде толерантен.
— В действителност от моя страна никога не е имало неподчинение, милорд.
