състояния за един костюм.
Той бутна вратата и й направи път да влезе.
— Но това е само един ден в годината.
— Добави към това ежегодния благотворителен бал на Ориана, който по традиция е маскен бал, разните детски партита през годината, няколко тежки светски събития, договорите с театрални трупи от района, интернет сайта за костюми и се получава един доста добър бизнес.
Зак се усмихна.
— Добре, вярвам ти. — Той я последва в магазина. — Макар да ми е трудно да повярвам, че някой на повече от десет години би пожелал да си облече костюм.
— Леля Вела често казваше, че всеки човек носи маска.
Търговската част на магазина не беше голяма. Беше декорирана в ярки цветове и осветена с театрални прожектори. Имаше изложени още няколко костюма, манекен с балетна пачка и един с тежка и сложно орнаментирана рокля с модел от осемнайсети век.
Цикъл от картини в елегантни модерни рамки привличаше вниманието към една от стените. На всяка от картините имаше призрачно изображение на маска.
— Леля Вела ги рисуваше — обясни Рейна. — Това бе едно от нещата, които я успокояваха. Потъваше в някоя картина в продължение на часове и дори дни. Но тук, в магазина, мога да закача само толкова. Повечето се съхраняват в къщата в Шелбивил.
— Не си закачила нито една в апартамента си.
Тя го изгледа загадъчно.
— Ти би ли закачил някоя от тези маски в своето жилище?
Той разгледа внимателно най-близката картина. Беше на почти метър от него и въпреки това Зак долови смътната, но неспокойна енергия.
— Не.
— За щастие повечето ми клиенти не забелязват лошите вибрации — каза тихо тя. — Хората смятат, че картините са очарователни. Дори получих няколко предложения да ги продам.
— И съгласи ли се?
— Не — отвърна Рейна. — Само те ми останаха от леля Вела.
Вдясно имаше маса с компютър, а стената отсреща бе почти скрита от драпирана червена кадифена завеса.
— Ти ли си, Рейна? — извика един глас иззад завесата. — Тъкмо се канех да ти звъня.
— Извинявай, че закъснях — каза Рейна. — Нещата малко се усложниха тази сутрин.
Кадифената завеса се разтвори. Появи се ниска, закръглена, около двайсетгодишна жена. Изглеждаше така, сякаш току-що се бе снимала във филм за вампири.
— Това е Пандора, асистентката ми — представи я Рейна. — Пандора, това е Зак Джоунс.
— Приятно ми е — кимна Зак. — Не чух фамилията ви.
— Не я използвам — отвърна Пандора, присвила предупредително очи.
— Ясно — каза той. — Това обяснява всичко. — Зак едва успя да сдържи усмивката си. Пандора беше облечена в дълга, развята черна роба с широки ръкави. На краката й имаше обувки с масивни десетсантиметрови платформи. На врата й висеше тежко колие със странен дизайн, изработено от някакъв сребрист метал.
Боядисаната й черна коса беше разделена по средата и стигаше до средата на кръста. Светлата пудра придаваше призрачна бледност на кожата й. Тъмното червило и силно очертаните очи изпъкваха контрастно на бледото й лице. Обици с малки халки или топчета блестяха на носа, ушите, веждите и устните й.
Пандора погледна Рейна безизразно.
— Ново гадже?
За изненада на Зак Рейна се изчерви.
— Не — отвърна Рейна бързо. — Нов… ъъъ… познат.
Зак я погледна. Тя се изчерви още по-силно и бързо се прокашля.
— Както казах, напоследък животът ми доста се усложни — добави тя спокойно. — Зак поиска да види магазина и да се запознае с теб. Ще ни прави компания днес.
— Защо? — попита Пандора подозрително.
Рейна направи физиономия.
— Защото Огнения убиец е решил, че аз съм неговата Немезида. Известно време Зак ще ми бъде бодигард.
Пандора беше ужасена.
— Маниакът преследва теб?
— Така изглежда — отвърна Рейна.
— По дяволите, страхувах се, че някой ден това ще се случи. Не ти ли казвах, че като се занимаваш с онези стари случаи, в крайна сметка ще си навлечеш неприятности?
— Да, каза ми.
— Къде го намери? — Пандора посочи Зак с глава. — Ти не познаваш професионални бодигардове.
— Зак е нещо като детектив — обясни Рейна.
Зак се прокашля.
— Всъщност съм истински детектив.
Пандора скръсти ръце и го изгледа с отвращение.
— Само не още едно ченге. Мислех, че си си научила урока с Мичъл.
Рейна се намръщи.
— Казах ти, Зак не ми е гадже.
Зак погледна Пандора.
— Аз не работя в полицията. Просто задавам въпроси и търся отговори.
— Така ли? — Пандора не изглеждаше убедена, но сви пълничките си рамене.
— Може ли да огледам задното помещение? — попита Зак.
— Да. — Рейна тръгна към кадифената завеса. — Ела.
Пандора отправи последен подозрителен и свъси поглед към него, мина зад щанда и седна пред компютъра.
— Между другото обади се Мария Антоанета — викна тя през рамо към Рейна. — Промени часа за пробата си във вторник.
— Няма проблем — каза Рейна, като мина зад завесата.
Зак я последва.
— Мария Антоанета?
— Джоан Ескот, кмет на нашия прекрасен град. Шием й костюм за ежегодния благотворителен бал, за който ти споменах. Тя нещо не се погажда с Пандора, така че внимавам да съм тук за всичките й проби.
— А защо я наричате Мария Антоанета?
— Тази година Джоан реши да се появи в тежка рокля от осемнайсети век с онези големи бели перуки. Казах й, че така ще прилича на Мария Антоанета и че това вероятно не е образът, който би искала да асоциира с кметския пост. Тя продължи да настоява. Накрая изтъкнах, че ако облече такъв костюм, нейните критици няма да се сдържат да пуснат във вестника снимката й с надпис отдолу „Като няма хляб, да ядат пасти“.
— Предполагам, че това я е накарало да промени решението си.
— Да, но за нещастие втората й идея не беше по-добра. И този път не успях да я разубедя. Ще се облече като Клеопатра.
— С или без змия?
— О, ще носи змия. Ние в „Инкогнито“ се гордеем с това, че обръщаме внимание на всяка подробност. Не бих и помислила да пусна кмета на града в костюм, който не е изпипан до последния детайл.
Зак се засмя.
— Ето — махна с ръка тя. — Задната стая.
Той бавно обиколи помещението, отваряйки сетивата си. Отляво имаше пробна с тройно огледало. Останалото пространство бе заето от голям брой дълги стойки за закачалки на колелца. Зак пресметна, че
