— Няма проблем — отвърна той. — Бих предложил да слезем пеша, но… — Той замълча и изгледа с отвращение бастуна си. Не й каза, че кракът го боли и че слизането от четвъртия етаж би влошило положението. — Мога да сляза, но няма да съм най-приятната гледка — каза с неохота той.
— Няма проблем — промълви Грейс. — Не бързаме за никъде.
Двамата чакаха мълчаливо, загледани в светещите цифри над трите асансьора. Изражението на Грейс беше спокойно и овладяно. Лутър не можеше да отгатне мислите й. Но използва времето, за да помисли защо тя бе излъгала за работата си в „Крокър Уърлд“.
8.
Поръчаха си по едно питие в бара на открито и след това хапнаха риба с джинджифил и сос мисо в ресторанта. На масите горяха свещи, лунната пътека блестеше над морето и звучеше тиха музика. Грейс си помисли, че ако затвори очи и се отдаде на вълшебната атмосфера, ще си представи, че е на истинска среща. Разбира се, ако се пренебрегнеше фактът, че не смееше да докосне ръката на мъжа, с когото вечеряше. Не че Лутър правеше някакви опити за интимен контакт, напомни си тя. Точно обратното. Той се стараеше да оставя достатъчно разстояние помежду им и се страхуваше, че ако я докосне леко, тя ще изпадне в истерия и ще провали прикритието им.
Грейс се изненада много, когато той предложи да се разходят по крайбрежната алея след вечерята. Първата й реакция бе да откаже. Винаги се чувстваше по-уязвима след залез-слънце. Страхът, че някой ще се промъкне тайно до нея, беше най-силен нощем, може би защото през нощта Чудовището беше посетило стаята й. Но тази вечер тя нямаше да бъде сама. Въпреки тайните си тя се чувстваше спокойна и в безопасност, когато беше с Лутър.
Той стоеше на минимално разстояние от нея, докато вървяха по слабо осветената пътека, която свързваше хотелите на крайбрежната ивица. Бастунът му тропаше тихо по паважа. Грейс усети едва лекото му раздразнение.
— Боли ли те кракът? — попита тя.
— Малко се е схванал — измърмори той.
Тя си помисли, че той я лъже. Но и тя го беше излъгала по-рано, а той не се и опита да я разпитва допълнително. Грейс знаеше, че той не е заблуден от отговорите й. Разговорът в коридора на хотела, след като се настаниха, я тревожеше най-много. Тя се връщаше отново и отново към него и осъзнаваше, че се е провалила. Интуицията на бивш полицай може и да се е пробудила у Лутър, но щом Фалън Джоунс не бе успял да разгадае внимателно изпипаното й минало, малко вероятно бе Лутър да открие истината.
— Отскоро ли живееш на Хаваите? — попита тя, загледана в осветените от луната вълни, които се разбиваха в скалите под пътеката.
— Почти две години. Преместих се тук след втория си развод. Тогава напуснах и полицията. Реших, че се нуждая от промяна на обстановката.
— Съжалявам за развода ти — промълви тя.
— Ами, не беше голяма изненада.
— Много ли беше влюбен?
— Всичко, което изпитвах към Трейси, умря в деня, когато ми изневери с колега от полицията.
— Да, когато откриеш, че те е предал някой, на когото си се доверявал, това слага край на връзката ви.
— И ти ли си го преживяла? — попита той.
— Да.
— Бивш съпруг?
— Не. Така и не се оженихме.
Мили Боже, какво правеше тя? Всеки опит да обясни сложните си отношения с Мартин Крокър щеше да бъде не само труден, а и изключително опасен. Тя пазеше тайни през целия си живот. Беше професионалист в това отношение. Но тази нощна разходка с Лутър я караше да нехае за предпазливостта си.
— Талантът ти да виждаш аурата наследствен ли е? — попита тя.
— Невинаги. Дядо ми го притежаваше в много висока степен. Той ми разказваше, че баща ми имал талант на стратег, а майка ми — не толкова впечатляващ талант за цветове и дизайн.
— Наследствената психична енергия обикновено има силен генетичен аспект, но формата, в която се проявява, често е трудна за предсказване. А защо дядо ти е разказвал за родителите ти?
— Те са загинали при катастрофа, причинена от пиян шофьор, когато съм бил бебе. Изобщо не ги помня. Дядо ми ме отгледа.
— Той жив ли е още?
— Не. Почина в годината, когато завърших гимназия и постъпих в армията.
Опита се да спре с въпросите дотук. Но не издържа.
— Имаш ли други роднини?
— Може би имам някакви далечни братовчеди някъде. — Не му беше интересна тази тема. — Дори и да съществуват, не са се появили след смъртта на родителите ми.
— С други думи, нямаш никого.
— Имам двама добри приятели в Оаху. Те са собственици на ресторанта, в който работя като барман. Ами ти?
— Майка ми умря, когато бях на тринайсет. Някаква рядка инфекция.
— Много съжалявам.
— Да.
— А баща ти?
— Никога не съм го познавала. — Гласът й бе напълно спокоен. — Когато майка ми решила да има дете, свързала се с банка за сперма и клиника за изкуствено осеменяване.
— Много неприятна история — каза тихо той.
Тя почти се усмихна. Лутър й беше показал, че я разбира.
— Да — кимна тя. — Неприятно наистина.
— А аз си мислех, че има психична празнина в живота ми. — Той се обърна към нея. — Ти си генеалог. Опитвала ли си да откриеш баща си?
— Разбира се. Много деца, произлезли от банки за сперма, откриват бащите си. Аз научих името на клиниката, чиито услуги беше ползвала майка ми. Клиника „Бърнсайд“, създадена от член на Обществото. Д-р Бърнсайд се грижел за клиентите, които били и членове на Обществото. Той гарантирал, че всички донори са хора с висока степен на парапсихичен талант. Освен това дал обещание за абсолютна конфиденциалност както на донорите, така и на клиентите.
— Откри ли информация за баща си?
— Не. Клиниката изгоряла до основи преди няколко години. Целият им архив бил унищожен. Подозирали умишлен палеж, но така и не арестували никого.
— Може би някой от донорите, който не е искал да бъде открит?
— Мислиш ли? И аз съм изумена.
— Има и други възможности — каза той замислено. — Може някоя от майките да не е искала някой донор да открие детето си. Или едно от децата не е открило баща си и е подпалило клиниката в пристъп на ярост. А може да е бил и някой, който не е одобрявал услугите, предлагани от тази клиника.
— С други думи, списъкът на заподозрените е твърде дълъг.
— Така изглежда.
Тя замълча за момент.
— Не разбрах кой е бил баща ми, но след като постъпих в Бюрото по генеалогия, открих информация за него, която майка ми е предоставила, когато ме е регистрирала в Обществото. Отнасяше се до здравословното му състояние и паранормалните му способности.
— И?
Тя сви рамене.
— Какво искаш да знаеш? Баща ми е бил с надежден генетичен материал и силен талант. Но всъщност
