си в Мауи, трябва да знам с какво се захващам.
Тя остана съвсем неподвижна.
— Не се тревожи. Уверявам те, че фобията ми не пречи на таланта ми да разчитам аурата на някого.
— Чудесно. Ще трябва да снемеш ръкавиците. Ще можеш ли?
За няколко секунди му се стори, че ще му каже да върви по дяволите. После съвсем бавно тя свали едната си ръкавица, а след това и другата. Пъхна ги в чантата си и взе чашата с кафето.
— Доволен ли си?
Ръцете й бяха изненадващо крехки, ноктите — къси и без лак. Не носеше пръстени.
— Да. — Той въздъхна бавно. — Съжалявам за това.
— Аха. — Тя не се впечатли от извинението му.
— Ще издържиш ли? — попита той.
— Не се тревожи за мен — каза тя студено. — Мога да се грижа за себе си.
— От доста време го правиш, а?
— Да — кимна тя. — Правя го.
6.
Наетата кола, която бе запазена за Андрю Карстеърс, ги чакаше след краткия полет до Мауи. „Джоунс и Джоунс“ определено се бяха погрижили за всичко, помисли си Грейс.
— Да пусна ли климатика? — попита Лутър, като се настани зад волана.
— Не, благодаря. Не обичам климатиците, освен в краен случай. Предпочитам да отворим прозорците.
— Аз също. — Той включи на скорост и излезе от паркинга.
Тя се замисли за впечатленията си от Лутър Малоун. Можеха да се обобщят съвсем накратко: силен, овладян, привлекателен. Можеше да се добави и вълнуващ. В атмосферата имаше някакво осезаемо напрежение. В различни моменти от живота си тя бе срещала мъже, които я привличаха, но никога не бе изпитвала такъв прилив на вълнение, което въздействаше на сетивата й по необикновен и опияняващ начин.
Силата, която Лутър владееше с изключителен контрол, беше особено интригуваща, поне за нея. Едно вглеждане към аурата му й подсказваше, че той не е осма степен, а по-скоро десета или дори повече. Очевидно той бе успял да направи така, че този факт да не бъде документиран. Не го упрекваше. И тя беше занижила степента на дарбата си. В Обществото често причисляваха силните таланти към „екзотични“, без да имаше възхищение или уважение. В най-добрия случай другите членове на Обществото се отнасяха към талантите с висока степен с известна предпазливост. В най-лошия случай направо ги избягваха. Силата можеше да бъде интригуваща, но можеше да бъде и опасна.
Фотографията върху новата шофьорска книжка на Лутър не беше излъгала очакванията й. Видът му бе суров, също като на снимката. Очите му също бяха кафяви, според данните. Наподобяваха кехлибар. Те я караха да си мисли за тъмни джунгли и забранени страсти. Не че тя имаше опит, с което и да е от тези неща.
— Въздухът тук е фантастичен — каза тя и вдиша дълбоко. — Направо опияняващ. Иска ми се да провеся глава през прозореца.
— Хаваите въздействат така на много хора. — Той я погледна за момент. Очите му оставаха скрити и непроницаеми зад тъмните очила. — Как се чувстваш без ръкавиците?
Въпросът я подразни. Тя погледна ръцете си, свити в скута, и после вдигна брадичката си.
— Казах ти, мога да се справя с това.
— Сигурна ли си? Забелязах, че държа ръцете си под шлифера през по-голямата част от пътуването.
— Не бих поела тази задача, ако не можех да се справя.
— Съжалявам.
— Не, не съжаляваш. — Тя се намръщи. — Нервничиш. А това изнервя и мен.
— А може би съм любопитен.
— Нервничиш — настоя тя. — Аз не те виня за липсата на увереност, но погледни тази ситуация от моя гледна точка.
— Която е?
Тя повдигна вежди.
— Имам бодигард, който предпочита да не използва оръжия, а се нуждае от бастун, за да ходи.
— Фалън ти е казал за оръжията?
— Да.
Той се замисли за момент, после кимна веднъж.
— Знаеш ли, права си. От твоя гледна точка на пръв поглед тези факти не са успокоителни.
— За мой късмет — каза тя хладно. — Вгледах се още веднъж.
— Към аурата ми — поясни Лутър. Това не беше въпрос.
— Това е талантът ми, да чета аурата на хората.
За нейна изненада той се усмихна.
— И какво успокояващо видя?
Тя се облегна на седалката си и се съсредоточи върху това да се наслаждава на свежия въздух.
— Видях непоколебима решителност — каза тя.
— А непоколебимостта добро качество ли е?
— Това означава, че ще направиш всичко необходимо, за да завършиш тази мисия. Нещо повече — ти добре познаваш възможностите си и умееш да се контролираш. Ти си уверен в своя талант, а аз — в моя.
Тя беше видяла много повече, но не желаеше да навлиза в подробности. За някои неща просто не се говори на първа среща. Тази мисъл я накара да се усмихне.
Лутър мълча известно време, мислейки върху чутото. Ръцете му здраво държаха кормилото.
— Можеш да видиш тези неща в нечия аура? — попита той с любопитство и недоверие.
Тя се обърна и го погледна.
— Господин Джоунс не ти ли обясни какви са особеностите на таланта ми?
— Каза ми, че можеш да разчетеш психичния профил на човек. Сигурно не съм разбрал точно какво е имал предвид. Изненадан съм, че не работиш като психолог.
— Не съм учила психология.
— Как се озова в Генеалогията?
— Кандидатствах за работа в бюрото. Генеалогията ми е интересна. Отдава ми се. А ти как се озова като барман в Уайкики?
— Случайно.
Тя разбра, че той иска да прекрати разговора.
— Добре. Като става дума за таланта ти, как смяташ да открием престъпника? — попита тя. Колко време ще ни е необходимо?
Той се усмихна.
— Ще опитаме да бъдем малко по-съобразителни.
— Дори и да сме находчиви, сигурно ще трябва време да открием Юбанкс. Силните таланти се срещат рядко. Каква е възможността в курорта да има повече от един човек с девета степен?
— И Фалън Джоунс каза това.
— Ако някой разбира от вероятности, това е господин Джоунс.
— Ще ти кажа една тайна за него.
— Каква?
— В повечето случаи той е прав, но от време на време се проваля и когато това стане, никога не е безобидно.
Тя се замисли.
