Лутър Малоун щеше да я помисли за странна. Започваше да й писва да я мислят за такава.
— Добре — каза тя.
— Може би трябва да те предупредя, че Малоун няма желание да работи с партньор. Той ще иска да научи повече за теб. Сигурно ще те разпита. Той е бивше ченге. Няма да се сдържи.
— Сигурна съм, че ще се разберем — каза тя спокойно и уверено. Това й се удаваше. Беше го усвоила до съвършенство през дванайсетте години с Мартин.
— Поемаш първата си задача като оперативен агент на „Джоунс и Джоунс“ — продължи Фалън. — Ще трябва да вложиш малко актьорски умения в работата, но не искам да поемаш никакви рискове. Затова ще те придружава Малоун.
— За да рискува?
— Не, да се погрижи ти да не го правиш. Това е рутинна операция за наблюдение и идентификация, не е за залавяне. След като потвърдиш психичния профил на Юбанкс, работата ти приключва. Малоун ще те изведе от Мауи и ти ще се качиш на първия самолет за Орегон. Разбра ли?
— Да, господин Джоунс.
— Ще споделя с теб, но да си остане между нас. Малоун понякога е голям досадник, но е много добър в това, което върши. Ако те командва, което вероятно ще се случи, просто мълчи и прави каквото ти казва. Някакви въпроси?
— Не, сър.
— Много ми харесва, когато агентите ми ме наричат сър. Забравих да те информирам. Има още нещо, което ще ти помогне да познаеш Малоун.
— Да?
— Той ходи с бастун.
Новината беше изненадващо неприятна.
— Осигурили сте ми бодигард, който трудно се придвижва?
— Преди известно време стана неочакван инцидент. За нещастие лекарите казаха, че кракът му никога няма да се оправи. Ще трябва да ходи с бастун до края на живота си.
— Ясно. Господин Малоун ще носи ли оръжие?
— Не носи, откакто напусна полицията. Веднъж беше споделил, че оръжията го изнервят. Между нас казано, не стреляше никак точно.
Чудесно. Бяха й намерили бодигард, който не можеше да стреля и ходеше с бастун.
— Оставам с впечатлението, че тази мисия не е сред приоритетните за „Джоунс и Джоунс“ — отвърна тя.
— Така е. — Фалън въздъхна тежко. — Не ме разбирай погрешно. Ако Юбанкс е убил онази млада жена, искам да се погрижа да не остане на свобода. Всъщност това е рутинна задача. „Джоунс и Джоунс“ се занимава с десетки случаи всяка година. Клиентите идват при мен и аз ги насочвам към един или няколко от агентите ми. Работата им е да осигурят доказателства, които да издържат в съда.
— Но вие си имате други приоритети?
— Да, Грейс, така е. — Гласът на Фалън прозвуча някак странно.
Тя искаше да попита какви са тези приоритети, но го познаваше добре и си даваше сметка, че няма да отговори на подобен въпрос. Той можеше да бъде ужасно потаен. Вместо това тя каза:
— Разбирам, сър. Сигурен ли сте, че господин Малоун е подходящият човек за тази мисия? Струва ми се, че по-скоро трябва да обмисля пенсионирането си.
— Става дума за следното: той се намира в Оаху. Което е много близо. А и се нуждае от пари.
— На всичко отгоре е и разорен?
— Два развода за четири години могат да причинят неприятности на всекиго. Сега е барман в едно малко заведение, наречено „Тъмната дъга“.
— Разбирам. Е, предполагам, че трябва да приемате факта, че е съвсем близо.
— Точно така — съгласи се Фалън. — Виж, трябва да прекратим разговора. На другата линия се обажда новият Магистър на Обществото. Приятно изкарване в Мауи.
Грейс долови някакъв странен звук. Неочаквано връзката прекъсна и се чу шум.
Тя затвори телефона и няколко секунди остана замислена. Нима току-що беше чула Фалън Джоунс да се смее?
Невъзможно. Всички знаеха, че Фалън Джоунс няма чувство за хумор.
Тя прибра мобилния в дамската си чанта и отново се зае с багажа си. Последното нещо, което прибра в куфара, беше компютърът й. Човек никога не знае кога ще му се наложи да направи някое бързо проучване. Грейс затвори капака и дръпна ципа на малкия си куфар.
След една година укриване и лекуване на раните тя беше готова да се върне към живота. Възможността за вълнуващо приключение й беше предложена и тя веднага се възползва, с което изненада дори самата себе си. Време бе да започне да живее в настоящето.
Двайсет минути по-късно тя излезе от пощата и закрачи бързо към колата си. Един джип в камуфлажно зелено и кафяво навлезе в паркинга. Вратата му се отвори. Забързана стара жена слезе от колата. Косата й с цвят на стомана беше отчасти скрита от шапка с козирка. Старицата беше облечена с военен гащеризон и тежки черни боти. Очите й бяха скрити зад лъскави слънчеви очила. На колана с инструменти висяха най- различни неща, включително бинокъл, фенер и скъпа камера.
Това беше дневната униформа на Аризона Сноу. Нощем, когато тръгваше на безкрайните си обиколки из Еклипс Бей, тя се обличаше с черен панталон и добавяше очила за нощно виждане към оборудването си.
— Здравей, Грейс — извика Аризона. — Разбрах, че отиваш на малка ваканция.
Грейс се усмихна. Аризона Сноу беше местната ексцентричка. Беше около осемдесетгодишна и освен че артритът я мъчеше от време на време, нямаше признаци да започне по-спокоен ритъм на живот. Смяташе, че е неин дълг да охранява града от тайнствена конспирация, която според всички съществуваше само във фантазията й.
— Новините се разпространяват бързо — каза Грейс и спря на няколко крачки от старицата.
— Не всичко, което човек чува по тези места, е вярно — промълви мрачно Аризона. Тя извади бележник и химикалка от един от многобройните джобове на гащеризона си. Отвори бележника и щракна химикалката си.
— Отиваш на Хаваите, а?
— Точно така.
Аризона си записа нещо.
— Кога се връщаш?
— Ами не съм съвсем сигурна… Но няма да отсъствам дълго. Два дни, най-много три. Защо?
Аризона вдигна и поклати глава, удивена от този наивен въпрос.
— Трябва да знам докога ще отсъстваш, за да уведомя шефа на полицията, ако не се върнеш навреме.
Грейс се трогна. Аризона се интересуваше от нея още от пристигането й в града и с радост й беше дала под наем къщата. По правило жената се отнасяше към всеки новодошъл с изключително подозрение. Но с Грейс се държеше дружелюбно и с разбиране. Сякаш двете имаха някакви свои тайни.
Навярно бе близо до истината, помисли си Грейс. През последните няколко месеца беше открила, че дори Аризона да живееше в Еклипс Бей от няколко години, никой не помнеше кога се бе преместила тук и откъде бе дошла.
Носеха се най-различни слухове за нея, най-драматичният, от които беше, че е работила за тайна държавна разузнавателна агенция. Според теориите възрастната жена или се бе пенсионирала, или е била принудена да го направи, след като се е потопила в измисления си свят.
— Ще оставим датата на връщането ми неуточнена — каза Грейс внимателно.
— Добре. — Аризона затвори с резки движения бележника си и се огледа, за да се увери, че наоколо
