— Ръкавици? В Хаваи? Утре ще бъде двайсет и осем градуса.
— Госпожица Ренкуист предпочита да носи ръкавици — настойчиво отговори Фалън. — В това отношение е малко ексцентрична.
— Определено ще се откроява в тълпата. Кажи й, че ще бъда с бежов панталон и тъмнокафява риза.
— Ризата на цветя ли е, или без?
— Без.
— Сигурен съм, че двамата ще се разпознаете. — Той завърши изречението със странно сумтене и затвори телефона.
Лутър остави листа с информацията за Грейс Ренкуист върху плота и се върна на малкия балкон. Щеше да поспи няколко часа и да се обади на Петра и Уейн, за да им каже, че е приел ангажимента в Мауи. Поне те щяха да бъдат доволни.
Той допи уискито си и се замисли за странните звуци, които Фалън беше издал точно преди да затвори.
Ако беше друг човек, а не Фалън Джоунс, Лутър можеше да се закълне, че сумтенето беше смях.
4.
След като взе това решение, Грейс Ренкуист се обърна с гръб към гардероба и постави грижливо нощницата си в куфара. В семплата бяла памучна одежда нямаше нищо секси. Беше с дълги ръкави и стигаше до петите й. Не беше я купила, за да съблазнява. Беше я избрала, защото е практична и удобна. Зимните нощи в Орегон бяха доста мразовити.
Нощницата бе неподходяща за Хаваите, както и всичко останало, което слагаше в куфара, особено резервният чифт тънки черни кожени ръкавици. Преди година тя бе изоставила предишния живот само с дрехите на гърба си. Дори нямаше бански костюм, такъв не й трябваше в Еклипс Бей. А не бе нужно да си купува нови дрехи заради краткото пътуване до Мауи. Обществото „Аркейн“ плащаше добре, но не толкова, колкото Грейс получаваше на предишната си работа. Сега имаше нова самоличност. Занимаваше се с генеалогични проучвания на хора с парапсихични способности. Трябваше да си налага някои финансови ограничения.
Работата беше интересна и я удовлетворяваше, но не успяваше да прогони надвисналата сянка на самотата. Трябваше да си взема куче още преди месеци. Тя знаеше защо досега беше устоявала на изкушението. През първата година Грейс Ренкуист се чувстваше толкова несигурна. Ами ако властите във Флорида я откриеха? Ами ако новата й самоличност не успееше да издържи на проверките от „Джоунс и Джоунс“? Желанието й бе да изчезне за нула време. Едно куче би усложнило всеки план за бягство. Тя знаеше, че не би могла да го изостави.
Но вече бяха минали малко повече от дванайсет месеца от смъртта на Мартин Крокър. Ако някой я търсеше, щеше да го е усетила досега. Инстинктът й за оцеляване беше неразривно свързан с особената разновидност на таланта й да чете аурите на хората. И двете й способности се бяха проявили, остри като бръснач, когато навърши четиринайсет. Още по-успокояващото беше, че тя бе преминала през проверките на „Джоунс и Джоунс“. Сега беше в безопасност, скрита в прашасалите архиви на забравеното от всички подразделение на Обществото, известно като Генеалогично бюро. Вярно, съдържанието на архивите в наши дни беше в компютърни файлове, а не по рафтове, но метафората си важеше.
Тя беше в безопасност. Можеше да си вземе куче. Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна кодирания номер и веднага отговори.
— Добро утро, господин Джоунс. — Официалността, с която говореше, беше един от многото начини, с които успяваше да държи хората на известна дистанция.
— Готов ли е багажът ти?
Никога не беше се срещала с този човек. Фалън Джоунс ръководеше „Джоунс и Джоунс“ сам от малкия си офис в едно запустяло крайбрежно градче в Северна Калифорния. Някои твърдяха, че е вманиачен параноик и отшелник. Други казваха, че живее и работи сам, защото никой не може да го изтърпи за повече от пет минути. Вярно беше, че по характер бе много сприхав. Но беше и гениален с таланта, който притежаваше.
Грейс беше търсила непринудено в генеалогичните архиви малко информация, след като шефът й — Харли Бийкман, й възложи проучвания, поискани от Джоунс. Очевидно тя бе единствената в бюрото, която проявяваше търпение и се примиряваше с безкрайните изисквания на известния с раздразнителния си характер шеф на „Джоунс и Джоунс“.
Не й беше нужно много време да открие, че Фалън Джоунс е пряк наследник на Кейлъб Джоунс, основателя на „Джоунс и Джоунс“. Това не беше тайна. Знаеше, че талантът на Фалън е много висока степен по скалата на Джоунс, може би дори надхвърляше горната й граница. От работата си Грейс беше научила, че членовете на фамилията Джоунс, мнозина, от които бяха легенди в Обществото, не парадираха със силата на талантите си, а се стараеха да създават впечатлението, че способностите им са по-слаби, отколкото бяха в действителност. Грейс разбираше защо го правят. Тя самата дискретно беше принизила таланта си до шокиращата седма степен.
Такъв бе и талантът на Фалън, не й убягваше, може би защото не бе измислен термин за онова, което някои хора наричаха теоретик на конспирациите.
Това, което го отличаваше от останалите, вманиачени по теории на конспирациите, беше, че тайнствените модели, които откриваше и вплиташе в сложни теории, не бяха продукт на трескавите му фантазии. Те бяха истински.
— Почти е готов — увери го тя. — След час тръгвам за Портланд. Преди да замина, трябва да се отбия в пощата, за да помоля госпожа Уагънър да запази писмата ми. После трябва да уведомя и хазяйката си, че ще отсъствам от града за два-три дни. Това е.
— На всички ли трябва да съобщиш за пътуването си? — недоволстваше Фалън.
— Повярвайте ми, ако не информирам хазяйката си и не предупредя в пощата, до двайсет и четири часа новината ще се разнесе. За кратко време шефът на полицията ще се появи пред дома ми, за да ме търси. Градът ни е съвсем малък.
— Добре, добре. Знам как става в малките градчета. И тук, в Скаргил Коув, е същото. Направи нужното и после тръгвай.
— Да, сър.
— Имаш резервация за хотела на летището за тази вечер. Информацията за фалшивите самоличности, които вие с Малоун ще използвате, ще ти донесе куриер на Обществото. Полетът за Хонолулу е утре сутрин. Малоун ще те чака на изхода на Междуостровния терминал на летището в Хонолулу. Оттам двамата ще хванете полета за Мауи.
— Как ще позная господин Малоун?
— Хм, да видим. Той има талант осма степен. С твоята чувствителност веднага ще го различиш. Малко вероятно е да има други хора с осма степен на летището в Хонолулу.
Лутър Малоун беше единственото нещо, което я тревожеше през цялото време. Тя имаше възможността да проучи родословното му дърво, но не се тревожеше, че е с талант осма степен. Със сигурност се подразбираше, че е над средното ниво, което не беше нещо необичайно, поне в Обществото. Смущаваше я това, че той беше работил в полицията като детектив в отдел „Убийства“. Процентът на разкритите от него случаи беше впечатляващо висок. Полицаите можеха да създадат проблеми. Но тя се беше справила с не един от тях през годините. Щеше да се справи и с още един.
— Добре, ще търся човек с осма степен сред множеството. Нещо друго?
— Има негова снимка на шофьорската му книжка, която куриерът ще ти донесе тази вечер — каза Фалън. — Нека помисля, какво има още… Ще е облечен с бежов панталон и тъмнокафява риза. Без цветя по нея. Казах му, че ти ще носиш ръкавици. Не се тревожи. Съмнявам се двамата да се разминете на летището.
Тя погледна ръкавиците в куфара и въздъхна. Като всички други, с които се срещаше напоследък, и
