Обществото, който е започнал да извършва престъпления. Но сега Юбанкс е мъртъв в резултат на сърдечен удар. Що се отнася до агенцията, случаят е приключен.
— Ами Грейс Ренкуист? Ти спомена, че има силен талант за разчитане на аури. Трябва да е видяла аурата на Вивиан. Хора с такъв талант разпознават индивидуалните енергийни полета. Ако не друго, поне трябва да е усетила, че Вивиан е със силна парапсихична енергия. А „Джоунс и Джоунс“ няма да пренебрегнат тази информация.
— Сега вече мислиш като бъдещия директор на „Нощните сенки“. — Одобрението му се усещаше във всяка дума. — Права си. Госпожица Ренкуист наистина е проблем. Както се развиват нещата, тя е единственият човек, който може да идентифицира Сирената. А ако Сирената бъде разкрита и разпозната, нещата може да станат неудобни.
Дамарис потрепери изплашена. Трябваше да прави усилие, за да диша.
— Ако „Джоунс и Джоунс“ открият Вивиан… — Тя замълча, без да довърши изречението си.
— Да, точно така — потвърди той. — Разбира се, малко вероятно е да се случи, но ако „Джоунс и Джоунс“ успеят да проследят Вивиан и ако Грейс Ренкуист я идентифицира като певицата от стаята на Юбанкс, е възможно да разберат за теб, а после за мен.
Устните й пресъхна.
— Не смяташ да… да навредиш на Вивиан, нали?
— Разбира се, че не. Тя ми е дъщеря. Човекът, който трябва да изчезне, е Грейс Ренкуист. Ако това се случи, никой не би могъл да разпознае Сирената. Всички ние отново ще бъдем в безопасност.
Тя притисна мобилния до ухото си. Опитваше се да мисли като него, като бъдещия директор на „Нощните сенки“.
— Ще трябва да изглежда като инцидент или в краен случай — като дело на „Нощните сенки“.
— Много добре. Но не се тревожи. Изкарвал съм си хляба с това още преди ти да се родиш. Аз ще се погрижа за всичко.
Телефонът замлъкна.
Тя стана и отново отиде до прозореца. Аз ще се погрижа за всичко. Така правеха бащите. Тогава защо се чувстваше така ужасена? Сигурно заради проклетото лекарство.
Тя погледна часовника. Още два часа до следващата доза.
Уилям Крейгмор затвори телефона, остави книгата си и се надигна от креслото. Усмихна се, когато осъзна, че очаква с нетърпение предстоящата задача. Много време беше минало, откакто бе изпитвал прилива на адреналин с участието си в някоя операция. Ръководенето на „Нощните сенки“ беше фантастично предизвикателство, но понякога му липсваха отминалите дни, когато бяха само той и партньорът му, напълно сериозни и отдадени на работата си.
Погледна отражението си в огледалото, докато вървеше по коридора. Беше на седемдесет и все още се радваше на добро здраве и отлично телосложение. Беше прекалено рано да се каже дали лекарството ще му осигури няколко десетилетия живот, но според Силвестър Джоунс, алхимика, който пръв беше открил формулата през седемнайсети век, дълголетието беше един от страничните ефекти от веществото. Надяваше се да е така, особено сега, след като беше открил дъщерите си. Той имаше генетичен залог за бъдещето. Искаше да доживее да види внуците си пораснали. С допълнителните способности, получени благодарение на лекарството, неговите потомци щяха да бъдат най-могъщите хора на планетата.
Той набра кода, с който се отваряше вратата към подземието, и влезе в галерията. Лампите светнаха автоматично и откриха експонатите в стъклените кутии. Всеки беше спомен от успешно изпълнена мисия. Бюрократите от правителствената агенция, за която работеше някога, биха умрели от ужас, ако знаеха, че той има сувенири от всяка операция. Със сигурност мислеха, че са заличили следите от съществуването си, бяха убедени, че всички агенти са мъртви. Глупаци! Един от агентите беше достатъчно умен, за да разбере каква съдба са му отредили.
Това, което му трябваше в момента, не беше на показ в никоя от кутиите. Отиде в дъното на стаята и въведе кода за сейфа на стената. Вратата се отвори. Пъхна ръката си и извади нещо.
Само като го държеше, усети тръпката и вълнението от това, което му предстоеше да направи.
Като едно време.
31.
Грейс пъхна няколко кичура влажна от пот коса под мрежичката си и хвана тежката тенджера с две ръце.
— Кога за последно сте чистили фритюрника и сте сменяли олиото му? — попита тя.
— Не помня. — Петра се появи от хладилния склад с пакет замразени филенца от риба. — Колкото повече неща се пържат в него, толкова по-ароматна става мазнината. Освен това всеки път кипи и убива всички бактерии.
— Това е интересна теория. — Тя пъхна голямата тенджера в сапунената вода и се пресегна да вземе телената четка. — Бих се изненадала, ако от здравната служба не са на друго мнение по въпроса.
— Нямаме проблеми със здравните инспектори в „Тъмната дъга“. — Петра отвори пакета и изсипа филетата на плота. — Не се появяват често, а когато все пак дойдат, не се задържат дълго. Накратко казано, поглеждат и си тръгват.
— Моля те, не ми казвай, че Лутър използва таланта си, за да ги отпраща.
— Добре, няма. — Петра изсипа замразени картофи в кошничката на фритюрника. — Но все пак дарбата му има практични приложения.
Тя я пусна в горещото олио и отскочи назад с тренирано движение, за да избегне пръските от мазнина.
Вратата на кухнята се отвори. Вълна от рок музика нахлу откъм ресторанта. Появи се Уейн, пъхнал празна табла под мишницата си.
— Нова поръчка — съобщи той. — Три порции риба с картофи. — Той откъсна три листчета и ги добави към поръчките, които вече висяха над плота. — Има доста клиенти. Пълно е. Появиха се и някакви туристи, случайно попаднали в „Дъгата“.
Той се обърна и излезе през летящата врата, като пусна още една вълна хард рок да нахлуе в кухнята.
— Ужас — измърмори Петра. — Какво си мислят, че съм? Автомат? Не мога да бълвам готови порции като конвейер.
— Изглежда се нуждаем точно от нещо такова — каза Грейс. Тя изсуши ръцете си в престилката. — Аз съм заета с чиниите. Но мога да поема всички поръчки за пържена риба и картофи, докато ти се занимаваш с хамбургерите.
— Планирала си го — съгласи се Петра. — Внимавай да не се изгориш с проклетия фритюрник.
Грейс погледна кипящото олио с тревога.
— Ще внимавам.
Петра огледа останалите поръчки и се намръщи.
— Три порции риба и картофи и още пет хамбургера.
— Ясно. — Грейс избра няколко парчета размразено филе и ги потопи в панировката.
— Гледай порциите да не са над сто грама — каза Петра. — Тя метна пет кюфтета за хамбургер върху скарата. — Най-добре да са към деветдесет. Не сме благотворителна кухня.
— Деветдесет грама риба не е ли твърде малка порция?
— Не и когато храниш туристи. Те не забелязват разликата. Освен това панировката се издува, като я пържиш. Така порциите изглеждат по-големи. После допълваш чинията с пържени картофи. Зеленчуците са по-евтини от рибата. А тъй като и едното, и другото е пържено, са с еднакъв цвят. Никой не забелязва къде свършва рибата и къде започват картофите.
— Виждам, че си превърнала това в цяло изкуство.
— И още как.
Летящата врата отново се отвори. Рок музиката нахлу точно когато Грейс пускаше кошничката с потопените в панировка рибни филета във фритюрника. Лутър влезе и изглеждаше сърдит.
