— Как?
— Бившият й съпруг не я преследваше. Той не искаше да има нищо общо с нея. Най-после проумях, че тя иска да се отърве от него. Съобщих й, че не се занимавам с такива неща. Както ти казах, тя беше стратег. Веднага разбра, че няма просто да се откажа от работата. Знаеше, че вероятно ще информирам мъжа й.
— Какво се случи?
— Загуби контрол. — Лутър хапваше от бърканите яйца. — Изпадна в ярост и започна да крещи, че съм провалил всичко. Разказа ми цялата история. Чак тогава разбрах защо желае смъртта му.
— Предполагам, че ти си въздействал леко върху аурата й, така че тя да не успее да се контролира и да ти разкаже всичко?
Той сви рамене.
— Сметнах, че имам право да науча какво цели. Оказа се, че желае смъртта на мъжа си, за да наследи неговия дял от бизнеса, който бяха започнали заедно.
— И тогава те простреля?
— Не. Докато тя ми крещеше, а аз се бях съсредоточил да манипулирам аурата й, любовникът й ме изненада в гръб и ме простреля.
— Бил е намесен и любовник?
— Беше заплетена ситуация.
— А как осъзна предстоящата заплаха?
— Бях с гръб към коридора. Но клиентката гледаше право натам, докато ми крещеше. Когато тя видя любовника си с пистолета, забелязах, че аурата й проблясва. Знаех, че ситуацията се е променила. Събуди се полицейският ми инстинкт. Куршумът попадна в бедрото ми. Преди любовникът да успее да стреля отново, аз го приспах.
Грейс потрепери.
— Отървал си се на косъм. Какво се случи с клиентката ти и любовника й?
— В момента и двамата са в затвора. Сигурно ще ги пуснат предсрочно. Семейството й има много пари и разполага с опитни адвокати.
Грейс кимна. Ядеше папаята съвсем бавно, опитвайки се да задържи момента възможно най-дълго. Той беше толкова съвършен. Огряната от слънцето стая, лекият бриз, Лутър, който седеше срещу нея… Животът не можеше да бъде по-хубав. Но такива моменти не можеха да траят вечно. Грейс бе научила това прекалено добре. След малко остави лъжицата си.
— Трябва да поговорим — каза тя.
— По дяволите!
Тя се намръщи.
— Сега пък какво?
— Мразя разговори, които започват с „трябва да поговорим“.
— Извинявай. — Тя седна малко по-изправена на стола си. — Но това е важно.
— Аха. — Лутър си взе препечена филийка. — Добре, казвай.
— Фалън Джоунс постоянно повтаря, че ситуацията е под контрол. Но снощи имаше късмет, че беше убит. Заради мен.
Той остави наченатата филия в чинията. Очите му се присвиха леко.
— Снощи мина. Ако ситуацията не е била под контрол преди, сега вече е.
— Не мисля, че е така. За мен случилото се снощи беше като предупреждение. Не ме интересува какво казва господин Джоунс. Аз видях аурата на сирената. Интуицията ми подсказва, че тя няма да забрави случилото се в Мауи. Тя е много силна и опасна. Не искам ти, Петра или Уейн да излагате живота си заради това, че ме пазите.
— Работата ми е да пазя хората, забрави ли? Аз съм бодигард.
— И снощи го доказа. Но не искам да рискуваш повече заради мен.
— Остави аз да се тревожа и да решавам.
— Ами Петра и Уейн? Те нямат нищо общо, а сирената може да нарочи и тях, за да се добере до мен. Не искам да нося отговорност за това, че съм изложила някого от вас на опасност.
— Смяташ отново да изчезнеш ли?
Напрежението растеше.
— Предния път успях.
— Изградила си си нов живот. Не може сериозно да изоставиш всичко и да започнеш отначало.
— Винаги съм успявала да се справя с проблемите си. Ще се справя и сега.
— Но не сама. Не и този път. „Джоунс и Джоунс“ те забъркаха в тази каша. „Джоунс и Джоунс“ трябва да те защитят. А тъй като аз съм наетият бодигард от „Джоунс и Джоунс“, аз ще те пазя, независимо дали ти харесва, или не.
— Петра и Уейн не работят за „Джоунс и Джоунс“ — каза тя отчаяно.
— Спомняш ли си, че Обществото е най-близкото нещо до семейство, с което разполагаш?
— Е, и?
— Петра и Уейн са моето семейство. Докато ние сме заедно, те са и твое семейство. Не можеш да ги накараш да се оттеглят, дори и да опиташ. — Той се усмихна. — Освен това те ще бъдат разочаровани, ако откажеш помощта им.
— Да, предпочитам, вместо да са мъртви заради мен.
— Повярвай ми, Петра и Уейн не възприемат нещата по този начин. Може и да са по-възрастни, но те са бойци, Грейс, бойци до мозъка на костите си.
Тя опита да преглътне сълзите си.
— Страхувах се от това.
— От какво?
Тя изтри едната си буза с опакото на дланта си.
— Страхувах се, че няма да имам сили да отхвърля предложението ти.
— Това не е предложение. Така стоят нещата. Не мога да те пусна да си тръгнеш сега, дори и да опиташ.
— Лутър…
— Ш-ш-шт.
Тя усети, че става неестествено спокойна и ведра.
— Спри веднага! — погледна го навъсено тя. — Ще ти кажа, ако имам нужда да въздействаш на аурата ми.
Престореното спокойствие се изпари. Той се ухили.
— Харесва ми, когато го правиш. Възбужда ме.
Тя го изгледа още по-навъсено.
— Как може да говориш за секс в такъв момент?
— Права си. Като става дума за секс, няма какво да се приказва. Трябва да се действа.
Той се изправи, заобиколи масата и я издърпа от мястото й. Устните му се притиснаха до нейните, преди да успее да го спре.
Тя опита да устои цели две секунди. После с въздишка постави длани върху раменете му и отвърна на целувката му.
Грейс усети страстта, която се разгоря помежду им. Той я целува, докато тя затрепери от желание, докато спря да мисли, че трябва да се качи на първия самолет и да започне живота си отначало.
Лутър нежно хвана лицето й в дланите си.
— Няма да те оставя да избягаш. Ако опиташ да си тръгнеш, ще тръгна да те търся. Никога не го забравяй. И ще те намеря.
Тя остана неподвижна, стиснала раменете му. Не можеше да контролира насъбралите се емоции, които се бореха в нея. Страх? Надежда? Любов?
— Защо си толкова сигурен, че ще ме намериш?
Това не беше предизвикателство. Беше въпрос, настойчив въпрос. Тя трябваше да чуе отговора.
— Защото двамата с теб сме свързани — каза той. — Не се опитвай да ме лъжеш, че не усещаш
