— „Джоунс и Джоунс“? Да, така мисля. Не знам как е станало. Трябва да са разбрали, че е от „Нощните сенки“.
— Мислиш ли, че знаят за мен и теб? — попита Вивиан. За пръв път звучеше искрено загрижена.
— Не, ние сме в безопасност. Татко внимаваше да опази и двете ни в тайна. Дори и да са научили за нас, няма какво да направят. „Джоунс и Джоунс“ нямат никакви доказателства, че сме замесени в нещо незаконно.
— Това е ужасно — прошепна Вивиан. — Толкова е несправедливо. Не трябваше да става така.
Дамарис се изненада от терзанието в гласа на сестра си. Вивиан очевидно беше изпитвала някакви чувства към баща им, повече, отколкото беше показвала.
— Знам — каза Дамарис. — Беше с нас за толкова кратко…
— Това е типично за копелето.
— Какво?
— Да умре така, преди да е открил онази жена. Честно, ако не беше мъртъв, щях да се изкуша да му изнеса едно от моите представления…
— Вивиан…
— Твърде много ли исках? Едно име. Само това — името на онази жена. Но не, татко трябваше да се остави да му видят сметката, преди да я е намерил. Едно шибано име — това беше единственото нещо, за което съм го молила. Копелето не ми даде и това.
Дамарис се отпусна на леглото.
— Той я намери, Вивиан. Освен това откри и бодигарда й. Точно затова отиде в Хонолулу. Искаше да оправи нещата заради нас.
— Защо не ми каза?
— Не ти казах, защото татко искаше сам да се справи с нея. Мога да ти кажа името, но то няма да ти е от полза. След като татко го няма, вече нямаме достъп до компютрите на „Джоунс и Джоунс“. Имаме само едно име.
— Кажи ми го.
— Грейс Ренкуист.
— Сигурна ли си? — попита Вивиан въодушевено.
— Да, но не разбирам какво ще…
— Благодаря. Чао засега. Време е за репетиция. Няма да повярваш какво ми се налага да понасям от диригента тук, в Акейша Бей. Той е никой, а си мисли, че може да заповядва на Сирената.
Връзката прекъсна. Дамарис остана загледана в една точка дълго време. Татко беше мъртъв, тя също се чувстваше така. Той беше нейният източник на лекарството и сега беше лишена от него. Добрата новина беше, че скоро нямаше да има от ужасните инжекции. Лошата новина беше, че ако спреше лекарството, щеше да полудее и да умре. Баща й я беше предупредил за това. Имаше за около три седмици. Вече знаеше, че дните й са преброени. Запита се дали Вивиан ще тъжи за нея.
38.
Лутър наблюдаваше как Грейс излиза от морето и сваля маската и шнорхела си, докато идваше към брега. Водата се плискаше по раменете, гърдите и бедрата й. Косата й беше пригладена зад ушите.
Беше си купила черен бански костюм от един бутик сутринта. Той беше натоварил принадлежностите за гмуркане на задната седалка на джипа и я закара до едно закътано заливче, което възприемаше като свое кътче от рая.
Уейн и Петра ги изпратиха със сандвичи и вода и ги инструктираха да не се връщат преди вечеря. Това си е истинска среща, помисли си Лутър.
Грейс се отпусна на хавлиената кърпа до него под чадъра. Изглеждаше освежена и изпълнена с енергия, изключително женствена и невероятно секси.
Тя го изгледа с любопитство. Беше ожадняла.
— Нещо не е наред ли? — попита тя.
Той усети, че я гледа втренчено.
— Всичко е наред.
— За какво си мислиш?
— За секс.
— Чувала съм, че мъжете често мислят за секс.
— Ами жените?
— И ние мислим за секс, но вероятно имаме по-широки хоризонти за фантазията си.
— Така ли? И какво се вижда на тези хоризонти?
— Обувки.
И двамата погледнаха към босите му крака.
— В моята фантазия обувките не присъстват.
— Няма нищо. — Тя потупа голия му крак. — Имаш красиви ходила.
— Харесват ти големите силни ходила на мъжете?
— Честно казано, не бях обръщала внимание на мъжките крака — Тя се усмихна някак самодоволно и си сложи слънчевите очила. — Но сега ми се струват много привлекателни.
— Радвам се да го чуя.
Тя се подпря на лакти.
— Не си ми разказал защо си напуснал полицията.
Той се загледа в пенещите се вълни, докато обмисляше отговора. Очакваше този въпрос. Тя му беше разказала за миналото си. Имаше право да научи за неговото. Нещо повече — той самият искаше да й разкаже. Когато споделяха, се чувстваха още по-силни.
— Казах ти, че талантът ми вършеше работа, докато работех в полицията.
— Да. Предполагам, че си успявал да неутрализираш всяка опасна ситуация. Като манипулираш аурата на престъпника и той изпуска пистолета си и заспива. Супер.
— Имаше и други неща, които можех да правя с таланта си.
Тя се извърна към него.
— Какви?
— Да получавам признания.
— Хм. Признания. Невероятно.
— Без да се докосвам до престъпника — каза той спокойно. — Никога не съм докосвал клиента ви, господин адвокат. Погледнете видеозаписа от признанието. Вашият човек нямаше търпение да ми разкаже как е пребил жертвата до смърт.
— И как ти се отразяваше това?
— Страхотно. Поне в началото. Не можеш да си представиш колко е лесно. Дълбоко в душата си много от тях наистина ми разказваха колко са умни и силни. Грабежът на магазин е тръпка, неочакван прилив на адреналин. Влизането с взлом — също. Покажи им какъв здравеняк си. Така че понякога те наистина искаха да говорят. Аз насочвах това желание в правилната посока.
— Винаги съм смятала, че вината е мотивиращият фактор за признанието.
— Понякога е. — Той си извади вода от хладилната чанта. — Мога да се справя и с угризения на съвестта. С малко помощ съжалението или тревогата какво ще си помислят родителите често се превръщат в непоносимо чувство за вина.
— Значи съвсем лека манипулация и заподозрените изведнъж не се сдържат и разказват, така ли?
— Истина е. Добавят се доказателства и случаят е приключен. Без насилие и без подвеждащи въпроси.
Тя го наблюдаваше под прикритието на слънчевите очила.
— Трябва да си бил добър полицай.
— Бях. — Той отпи от студената вода. — Много, много добър.
— Значи си напуснал, защото си се превърнал в парапсихичен боец за справедливост.
Той знаеше, че тя ще го разбере. Това, което го изненада, беше чувството за облекчение, което го
