— Да.
— Какво направи след това?
Тя знаеше какво има предвид.
— След като чудовището се строполи в леглото ми, аз събрах вещите, които притежавах, взех парите от портфейла му и избягах.
— Естествено.
— Страхувах се от случилото се. — Тя се поколеба. — И тъй като наистина бях виновна, не смятах, че е разумно да остана и да обясня какво е станало. Заключението беше сърдечен удар, но фактът, че аз бях изчезнала заедно с парите, не изглеждаше добре. Знаех, че не мога да се върна. Не можех да отида отново в онази къща, въпреки че нямаше къде да отида.
— И така си се озовала на улицата.
— Да, казах ти, благодарение на таланта съм жива. Благодарение на него знаех на кого да се доверя и кого да избягвам. Може да се каже, че животът ме бе научил на много неща. Известно време спях в различни заслони. Миех чинии. Имах някои връзки. Накрая си изградих успешен малък бизнес, продавах… разни неща.
— Но не и себе си — искаше да се убеди Лутър.
— Не и себе си. Чувствах се толкова отчаяна, че дори и да го правех, това не беше работа за мен. Трудно ми беше да докосвам дори хората, които харесвах. Дори не си представях да правя секс с някого само заради парите. Не бих могла да издържа. — Тя се намръщи. — Сигурно бих обезумяла и бих започнала да убивам клиентите си, което нямаше да се отрази добре на бизнеса.
— Какво продаваше?
— Най-вече фалшиви документи по интернет. Майка ми имаше много силен талант за криптиране, беше компютърен гений. Преди да почине, тя ме научи на много неща за придвижването във вселената от информация. Бях много добра в установяването на контакт между продавачи и купувачи.
— И си вземала комисиона от сделките?
— Да. Всъщност беше доста доходоносен бизнес, но и малко рискован. Един ден реших да си намеря истинска работа, нещо различно от миенето на чинии и продаването на фалшиви документи.
— Защо?
Тя се сконфузи.
— Най-вече защото исках да видя какво е да бъдеш обикновен човек. Колко наивно. Не мисля, че хората като нас някога могат да се почувстват по този начин.
— Каква работа си намери?
— Дори и да не ми повярваш, отидох да работя в магазин за цветя. — Тя се усмихна на спомените си. — Много ми харесваше, въпреки че не се почувствах обикновено момиче. След известно време станах управител на магазина. Точно тогава ме откри Мартин. Дойде да купи дузина рози за една от любовниците си. Веднага долови, че имам много силен парапсихичен талант. Той беше стратег с висока степен и бързо разбра, че може да се възползва от мен. По онова време ръководеше едно малко казино и имаше проблеми. Предложи ми да работя в отдела му за сигурност.
— Какви проблеми имаше?
— Някаква група измамници бяха нарочили казиното му. И буквално го източваха. Шефът на Мартин подозираше, че той е отговорен за загубите.
Лутър стисна ръката й по-силно.
— Крокър за какво те нае?
— Да правя профили на играчите в казиното. Посочих му кои са членовете на групата измамници. Нещата бяха навързани. Накрая Мартин стана президент на компанията, чиято собственост беше казиното. Бизнесът му потръгна.
— Той те е използвал.
Тя кимна.
— Беше равностойно партньорство. В замяна Мартин се погрижи да получа добро заплащане и образование. Наподобяваше историята за Пигмалион. След като основа „Крокър Уърлд“, получих не само много добра заплата, а и акции от компанията.
Лутър подсвирна тихо.
— Дял от „Крокър Уърлд“! По някое време е струвал цяло състояние.
— Струваше. Когато за пръв път забелязах ефекта от лекарството върху аурата му, замислих се дали да не продам акциите си и да вложа парите в някоя офшорна сметка, но се страхувах, че Мартин ще разбере. Когато го видях променен, той стана крайно подозрителен към всички. Трябваше да внимавам. После научих за търговията с оръжия.
Лутър стисна ръката й.
— И негодникът се опита да те убие.
— След като тялото на Мартин беше открито, цената на акциите се срина и не се възстанови.
— И да бяха поскъпнали отново, за теб щеше да е без значение. Ти не би могла да продадеш своите акции. Властите щяха да забележат движението в банковата сметка на мъртвата икономка.
— Да. Всичко е приключило. Обществото „Аркейн“ плаща добре, а и животът в Еклипс Бей не е скъп. Справям се.
— Но е трябвало да се откажеш от империята, която сте изградили заедно с Крокър.
— Печалбата беше омърсена от сделките с оръжие, които Мартин уреди за „Нощните сенки“. Окървавени пари. — Тя потрепери. — Дори и да можех да продам акциите си, пак не бих го направила. За нищо на света. Гадеше ми се от мисълта, че за известно време съм била част от този мръсен бизнес.
Той я прегърна през рамото и я придърпа към себе си.
— Не всички биха го възприели по този начин — каза той. — Мнозина биха ти казали, че кръвта се измива много лесно.
— Обаче грешат.
37.
Дамарис седеше сгушена на края на леглото и опитваше да спре треперенето, предизвикано от лекарството, докато преглъщаше сълзите си. Беше в живота й толкова кратко, само година, и сега вече го нямаше. Не можеше да повярва. Той изглеждаше толкова силен, толкова здрав, толкова непобедим.
Уилям Крейгмор беше богат човек. Новината за смъртта му веднага се бе разпространила по интернет, а после и в сутрешните вестници. „Финансист намерен мъртъв в дома си“. Преди часове тя разбра, че е станало нещо ужасно в Хонолулу. Известно време живя с надеждата, че греши, повтаряше си, че предчувствието за нещо лошо е поредният страничен ефект от лекарството. Но когато първите репортажи започнаха да се появяват в интернет, тя прие истината. Татко беше мъртъв.
Единственото нещо, което не можеше да разбере, беше как тялото му се е озовало в дома му в Лос Анджелис. Отказваше да повярва, че той е починал от сърдечен удар. Знаеше, че е заминал за Хонолулу. Той й се беше обадил веднъж, за да я информира, че е пристигнал, и да я увери, че всичко е под контрол. Това беше последният път, когато разговаряха. На следващия ден тялото му беше намерено в къщата му в Лос Анджелис.
Невъзможно. Каквото и да се беше случило с баща й, то се беше случило в Хонолулу. А това означаваше, че „Джоунс и Джоунс“ носеха отговорност за смъртта му.
Телефонът иззвъня и тя се стресна. Обърна се и го взе от нощното шкафче.
— Здравей, Вивиан — каза тихо.
— Научих новината. — Вивиан беше разгневена. — Защо не ми каза?
— И аз научих току-що. Канех се да ти се обадя. — Започна да масажира слепоочията си. — Нуждаех се от малко време, за да се отърся от шока.
— Какво се е случило?
— Не знам. Във вестниците пише, че е получил сърдечен удар, но аз не вярвам на това.
— Нито пък аз. Пипнали са го, нали?
