искрени съболезнования.
— Благодаря.
Аугуста се правеше, че играе, а изобщо не мислеше за картите. В главата й изведнъж нахлуха спомени за топлия, весел смях на Ричард и за това как беше обвинен в съучастие в някаква мръсна афера. Тя знаеше, убедена беше в едно — той не бе предал родината си.
В залата настъпи тишина. Потънала в спомени, Аугуста не забеляза как започна да губи.
— Късметът ме напуска, господине — каза тя, ставайки от стола, след като разбра, че Лъвджой току-що беше спечелил десет лири.
— Съмнявам се — усмихна се той, размесвайки картите. — Наравно сме. Нека прекратим и да се върнем в залата. Дочух някакви слухове по повод смъртта на брат ви. Истина ли е всичко това?
— Лъжа. Всичко е лъжа — Аугуста седна отново. Ръцете й трепереха.
— Разбира се, никога не съм вярвал на слухове. Уверявам ви — той я погледна убедително.
— Благодаря — тя започна да се успокоява. Стори й се, че Лъвджой говори истината.
Отново настъпи мълчание. Аугуста не знаеше какво повече да каже. Бяха започнали нова игра. Тя механично теглеше карти и с треперещи пръсти ги поставяше обратно на масата.
— Чух за някакви документи, които впоследствие били намерени до тялото му. Секретна военна документация.
Аугуста замръзна.
— Те са били поставени нарочно, за да го уличат в измяна, господине. Но ще дойде ден, когато аз ще опровергая всички слухове. Ще докажа на всички, че той е невинен.
— Поставили сте си благородна цел. Но как ще докажете всичко това?
— Не зная. Но се надявам, че има справедливост на този свят.
— О, моя мила госпожице Болингър. Не сте ли разбрали досега, че светът, в който живеем, е несправедлив?
— Не вярвам в това.
— Вие сте малка глупачка. Може би ще ми кажете нещо повече за случилото се с брат ви. И аз ще ви помогна, имам опит в тия работи.
— Вие?!
Той се усмихна снизходително.
— Когато бях на континента, се занимавах с разследване. Срещал съм се с хора, които са продавали и предавали информация. Това са неприятни неща, госпожице, но така е по време на война. Работата ми в полка винаги е била свързана с риск.
— Да, разбирам — В Аугуста се породи плаха надежда. — Предполагам, че сте се справяли успешно.
— Естествено.
— Мога ли да ви помоля да ми помогнете в тази трудна задача — да докажа пред обществото, че брат ми е невинен? — тя се задъхваше от вълнение.
Лъвджой се намръщи и отново раздаде картите.
— Не съм сигурен дали това ще ви бъде от полза, госпожице Болингър. Брат ви е бил убит две години преди абдикацията на Наполеон. Нали?
— Да, така е.
— Ще бъде много трудно да се започне разследване. Имайте предвид, че не са останали никакви следи. Или може би вие знаете откъде да започнем?
— Не. Не зная. Смятам, че е безсмислено — надеждата на Аугуста бавно угасна.
Тя се загледа в зеленото сукно на масата. Помисли си, че единственото нещо, останало от Ричард, беше листчето, скрито в нейната кутия за бижута — нещо като стих, написан със собствената му кръв. Но това едва ли бе улика, заслужаваща да се спомене.
Лъвджой се усмихна.
— Все пак, разкажете ми каквото знаете, пък аз може и да помисля. Разкажете ми всичко, за което се досещате.
Аугуста започна да разказва, а играта продължи. Тя отговаряше на всички негови въпроси. Опита се да си спомни и назове имената на близки и приятели на Ричард, каза му къде брат й е прекарал последните месеци от живота си. Лъвджой обаче явно не виждаше нищо важно в нейната информация. Продължаваше да я разпитва и разпитва, а Аугуста играеше, без дори да погледне внимателно картите си. Когато разговорът-разпит приключи, тя хвърли око в листа с резултатите и разбра, че той я е победил с хиляда лири.
— Господи! Нямам толкова пари.
Да отиде до чичо си и да иска пари от него беше невъзможно. Сър Томас бе доста щедър към племенницата си, но на Аугуста й беше неловко да го кара да плаща дълговете й на карти. Това щеше да скандализира горкия човек…
— Не се притеснявайте за дълга си, госпожице Болингър. Не бързайте. Дайте ми само бележка или полица, че ми дължите пари. Ще ми платите тогава, когато ви е удобно.
Аугуста мълчеше. Осъзнала какво е направила, тя се подписа на някаква бележка и понечи да стане от масата. Краката й трепереха. Струваше й се, че ще припадне.
— Моля да ме извините, господине. Трябва да се върна в залата. Братовчедка ми ще се чуди къде съм.
— Добре. Уведомете ме кога ще бъде възможно да уредим дълга. — Лъвджой бавно се усмихна.
Едва сега Аугуста забеляза святкащия му лисичи поглед.
— Господине, бихте ли ми обещали, че като истински джентълмен няма да споменавате пред никого за този дълг — нито пред чичо ми, нито пред… някой друг?
— Като казвате „някой друг“, имате предвид вашия годеник Грейстоун? Няма да му хареса това, че годеницата му играе карти и прави дългове.
Аугуста се притесни още повече. В каква каша се бе забъркала! Вината за всичко си беше нейна.
— Бъдете сигурна, че ще запазя тайната — Лъвджой се усмихна подигравателно и се поклони. — Имате думата ми.
— Благодаря.
Аугуста бавно тръгна към залата и потъна в шума, смеха и светлината. Непрекъснато си повтаряше, че постъпи като истинска глупачка.
Първият човек, когото съзря, беше Хари. Той я бе видял и сега си проправяше път към нея. Аугуста го погледна и изпита желание да се хвърли в прегръдките му, да признае всичко, да поиска съвет.
Облечен в строг официален костюм, с красива бяла вратовръзка, Грейстоун изглеждаше изключително мъжествен. Ако му се изпречеше Лъвджой или двама-трима като него, той с лекота би се справил с тях. Аугуста едва сега осъзна, че самото присъствие на нейния годеник й вдъхваше сила и твърдост. Той беше мъж, на когото можеше да се разчита дори ако си направил грешка от чиста глупост като нея тази вечер. Ала за жалост Грейстоун не понасяше човешката глупост.
Аугуста изпъна рамене. Проблемът си беше неин. Трябваше да намери начин да плати дълга си, без да намесва Хари. Един Нортъмбърланд-Болингър винаги сам уреждаше сметките си и пазеше честта си.
Аугуста наблюдаваше как Хари се промъкваше между танцуващите двойки и се насочваше към нея. Тя с ужас забеляза, че е обезпокоен и ядосан. Погледът му бе насочен към вратата на игралната зала.
— Добре ли си? — попита остро той.
— Да, добре съм. Тук е много топло, нали? — тя разтвори ветрилото си и го размаха, докато търсеше в съзнанието си тема за разговор.
— Отдавна ли сте тук?
— Пристигнах преди няколко минути — той присви очи и я изгледа изпитателно. — Искаш ли да хапнеш нещо?
— Ще бъде чудесно. Бих искала да поседна за малко — В действителност искаше да седне, преди да е припаднала. Когато Хари й предложи ръката си, тя се хвана за него като удавник за сламка. Чак когато похапна от пая, пълнен с раци, и опита пунша, който Хари й донесе, Аугуста се поуспокои и започна да разсъждава нормално. Единственото разрешение на проблема беше да продаде рубинената огърлица,
