останала от майка й. При мисълта, че ще се раздели с нея, очите й се напълниха със сълзи. Но тя беше постъпила глупаво и сега трябваше да заплати за това.
— Аугуста, сигурна ли си, че нищо лошо не се е случило? — отново попита Хари.
— Да. Напълно. Паят има вкус на стърготини.
Хари вдигна вежди.
— Ако има нещо, което те притеснява, кажи ми.
— Това ще зависи от вас.
— От мен? Защо?
— Защото не зная как ще се отнесете към моите проблеми.
— Разбирам. И се страхуваш дали ще ги разбера?
— Няма да се поколебая да ги споделя с вас, господине…
Хари присви очи.
— Не забравяй, че си моя годеница.
— Не е нужно да ми го напомняте непрекъснато. Зная го със сигурност от няколко дни.
Аугуста можеше да отиде само в „Помпея“ и да поиска съвет за случилото се през миналата нощ. Когато вратата на клуба се отвори, пред нея се появи вечно мърморещият Шръгс.
— А, вие ли сте, госпожице Болингър? Знаете ли, че членовете на клуба се бяха обзаложили за годежа ви?
Радвам се да науча, че някой все пак е спечелил от тази работа — промърмори тя и прекоси коридора. Спомни си за лекарството, което му бе дала преди седмица. — Помогна ли ти моето лекарство, Шръгс?
— Действа безупречно, смесено с бренди. За жалост не мога да накарам никоя от камериерките да ми асистира, за да усетя по-добре ефекта му.
— Щастлива съм да го чуя — усмихна се Аугуста.
— Оттук, госпожице Болингър. Лейди Арбътнот ще се радва да ви види.
В клуба имаше няколко дами, които четяха вестници или пишеха по бюрата. Любовните афери на Байрон и Шели вдъхновяваха много млади дами и ги подтикваха към творчество.
Тя прекоси залата и се насочи право към камината. Сали седеше до огъня и за щастие беше сама.
— Здравей, Аугуста. Как си?
— Никак. Забърках се в ужасна каша. Дойдох при теб за съвет — тя седна близо до приятелката си, наведе се към нея и заговори шепнешком: — Кажи ми, как мога да заложа огърлицата си?
— О, Господи! Нали не говориш сериозно? — Сали затвори книгата, която четеше. — Моля те, разкажи ми всичко отначало!
— Постъпих като първия глупак.
— Понякога всички ние постъпваме така.
Аугуста пое дълбоко въздух и разказа всичко от игла до конец. Сали я слушаше внимателно, а накрая кимна с разбиране.
— Естествено че трябва да върнеш дълга си, мила. Това е въпрос на чест.
— Така е. Нямам друг избор.
— Огърлицата на майка ти ли е единственото нещо, което можеш да заложиш?
— Боя се, че да. Всички бижута, които имам, са подарък от чичо Томас и нямам право да заложа нито едно от тях.
— Не смяташ ли за нужно да отидеш при чичо си и да му разкажеш всичко?
— Не. Ще се наскърби и ще се разочарова от мен. Хиляда лири са доста голяма сума, а той е бил твърде щедър към мен.
— Предполагам, че сър Томас ще ти даде и зестра.
— Мисля, че да.
— Надявам се да е така — каза Сали сухо.
— Не знаех, че чичо Томас трябва да дава зестра. Изобщо, защо мъжете никога не решават това заедно с жените? Те се отнасят с нас като с малоумни и искат да изглеждат в очите ни като божества.
— Права си донякъде. Но твоят годеник и чичо ти Томас са мъже на място и действат така, защото искат да се чувстват защитени.
— Глупости. Не мога да чакам дълго. Имам чувството, че Лъвджой ще започне да ме преследва заради дълга.
— Разбирам. Защо не кажеш всичко на Грейстоун?
Аугуста я погледна онемяла. Трябваха й няколко минути, за да дойде на себе си.
— Да кажа на Грейстоун, че съм загубила хиляда лири на карти с Лъвджой?! Но ти си полудяла! Представящ ли си как ще реагира? Не мога дори да си помисля за това, камо ли да го преживея.
— Имаш право. Той няма да бъде очарован.
— Може би това ще го накара да се откаже от годежа. Ще ми трябват хиляда години, за да му обясня, че исках да му дам урок, а постъпих като най-големия глупак.
— Да, разбирам. Всяка жена има достойнство. Чакай да помисля малко — Сали започна да удря леко с книгата по коленете си.
— Мисля, че единственият начин е да ми донесеш огърлицата си.
— Да ти я дам? Но ти трябва да я заложиш, Сали!
— Това би трябвало да сториш ти. Но е трудно за дама като теб да заложи нещо скъпо, без да я забележи някой. Ако ми я донесеш, аз ще изпратя Шръгс до заложната къща. Той ще запази всичко в тайна.
— О, разбирам какво искаш да кажеш. Много мило от твоя страна. Как ще ти се отблагодаря!
— Аз съм тази, която трябва да благодари. Ти направи толкова много за мен — отвърна Сали и се развесели. Усмивката възвърна чертите й на някогашна хубавица, за която в Лондон бяха вдигали тостове.
— Сега върви и донеси огърлицата. Довечера ще имаш твоите хиляда лири.
— Благодаря ти. Сали. Кажи ми дали Лъвджой не използва разговора за брат ми, за да ме въвлече в някоя мръсна игра? Разбира се, не искам да извиня себе си.
— Мисля, че е напълно възможно. Някои мъже са безскрупулни. Може би е усетил слабостта ти и е искал да отклони вниманието ти от играта.
— Той не каза дали ще ми помогне да докажа невинността на Ричард.
— Лъвджой няма да го направи. Трябва да бъдеш реалист. Нищо не може да върне Ричард. Ти знаеш и вярваш, че е невинен. Това не ти ли е достатъчно?
Аугуста сви юмруци.
— Трябва да намеря начин да докажа невинността му.
— Най-доброто решение е мълчанието.
— Но не е честно — възрази тя.
— Понякога става и така, мила моя. На тръгване кажи на Шръгс да помоли някоя от прислужниците да ми донесе лекарството.
Аугуста изведнъж забрави за проблемите си. Сърцето й се сви при мисълта, че лекарството на Сали е приготвено с извлек от мак. И фактът, че го иска още рано сутринта, означаваше, че болките й стават непоносими.
Аугуста се наведе и взе ръцете й в своите. Двете мълчаха. След малко тя стана и на излизане каза на Шръгс за лекарството.
— Трябва така добре да я нашляпам по задника, че да не може да седне една седмица. Ще я заключа и няма да я пусна да излезе. Тази жена е жива болест. Тя ще направи живота ми ад — Хари се разхождаше из малката библиотека на Сали.
— Тя ще направи живота ти интересен — Сали отпи глътка шери и се усмихна. — Не намираш ли това за очарователно?
— Намирам го доста объркващо — той удари с юмрук по рамката на камината.
— Хайде. Хари, успокой се! Разказах ти това, защото искаше да знаеш всичко, което става около
