— Всичко това беше грешка.
— Да, съгласен съм. Много глупава грешка. Но сега пред нас стои друг важен проблем — не мога да открия бележката.
— О, не! Бях сигурна, че Лъвджой държи документите си в писалището. Всички мъже правят така.
— Значи си познавала много мъже и си знаела тайните им? Повечето хора държат ценните си книжа и документи в сейфове.
— Сейф? Как не се сетих по-рано! Мислиш ли, че Лъвджой има сейф?
— Без съмнение. Разбира се, че има — Хари размести няколко книги върху полиците, взе две по-дебели, разлисти ги, но не намери нищо. После ги постави обратно така, сякаш никой не ги беше пипал.
Когато видя какво прави годеникът й, Аугуста се зае да преравя книгите в другия шкаф, ала напразно. Тя се завъртя и се спъна в глобуса.
— О, Боже! Колко е тежък!
— Да, разбира се! Трябваше да се сетя — измърмори Хари.
— За какво говориш? — Аугуста го погледна учудено. Той се доближи до глобуса и коленичи пред него.
— Колко сте умен, сър. Това ли е сейфът на Лъвджой?
— Може би — пръстите му се плъзнаха по дървената повърхност. След малко извика тихо: — А, ето къде си била! — миг по-късно едното полукълбо се отвори и в кухата вътрешност се показаха няколко листа.
— Хари, ето! — Аугуста се протегна и извади бележката. — Взех я.
— Добре. Хайде да се махаме! — и той затвори глобуса.
— По дяволите! — Хари застина неподвижно. Чу се съвсем слаб шум от щракване на външната врата, после стъпки в антрето.
— Лъвджой се прибра. Бързо! През прозореца! — каза Аугуста.
— Нямаме достатъчно време. Той идва насам — Хари скочи, грабна бастуна си с едната ръка, с другата стисна китката й и я повлече към канапето. Скриха се зад него и затаиха дъх. Аугуста благодари на Бога, че Хари е с нея.
Стъпките спряха пред вратата на библиотеката. „Господи, каква каша. И всичко по моя вина. Щях да въвлека Грейстоун в ужасен скандал. Никога нямаше да ми го прости“ — мислеше си Аугуста.
Хари не помръдваше. Ако направеше нещо, унижението пред обществото щеше да бъде огромно. Той се държеше изключително спокойно или поне така изглеждаше.
Вратата се отвори. Стъпките прекосиха килима. Звънна чаша, после някой вдигна шишето с бренди. „Сега остава да се запали и едната лампа“ — помисли си тя ужасена. Но след малко стъпките се върнаха до вратата, която се затвори безшумно и те бавно се отдалечиха към хола.
Хари изчака една-две минути, след това скочи на крака и повлече Аугуста след себе си.
— Към прозореца. Бързо!
Тя спря пред прозореца и го отвори. Хари я грабна през кръста и я сложи на перваза.
— Откъде взе тези панталони, по дяволите?
— На брат ми са.
— Нямаш никакво чувство за благоприличие.
— Имам, но е много слабо — Аугуста тупна на тревата.
— Каретата ни чака долу в уличката — Хари затвори прозореца и я хвана за ръка. — Бързо!
Тя хвърли поглед през рамо и видя, че на горния етаж се запали лампа. Лъвджой се приготвяше за лягане. Ако той ненадейно погледнеше през прозореца, щеше да различи две тъмни фигури, бягащи към портата. Но не се случи нищо. Аугуста чувстваше болезнено здравата хватка на пръстите на Хари върху ръката си. Той я дърпаше към уличката. Задмина ги някаква двуколка, след нея се клатеше друга с двама пияни мъже. Когато стигнаха до средата на улицата, той дръпна Аугуста и двамата завиха в нещо като тясна алея. Една красива карета с познат герб буквално беше задръстила уличката.
— Но това е каретата на лейди Арбътнот!
Аугуста уплашено погледна Хари.
— Какво прави тук? Зная, че тя ти е приятелка, но как си позволяваш да я водиш тук и да я безпокоиш по това време? Много е болна, за да пътува.
— Тя не е тук. Беше така добра да ми даде каретата си, за да не пътувам с моята, заради герба. Влизай бързо вътре!
Аугуста се подчини, но се спря, за да погледне фигурата, седяща на капрата, увита в пелерина и с нахлупена чак до мустаците шапка. Позна го.
— Шръгс? Това си ти, нали?
— Да, госпожице Болингър. Боя се, че да — проплака Шръгс. — Изкараха ме от топлото легло, току-що си бях легнал след вашето идване. Зная, че като иконом съм първокласен, но никога не съм бил кочияш. Заповядаха ми да сменя Джон, кочияша, като ми обещаха голям бакшиш.
— Не трябва да седиш на студено, не е добре за ревматизма ти — намръщи се Аугуста.
Хари отвори вратата на каретата.
— Не се тревожи за ревматизма на Шръгс. Сега трябва да гледаш себе си — той я хвана през кръста и й помогна да се качи в каретата.
— Но, Хари… не, господине… — Аугуста се тръшна върху кадифената седалка. Докато се наместваше по-удобно, дочу, че графът и Шръгс разговаряха за нещо.
— Карай дотогава, докато не ти кажа да се връщаш при лейди Арбътнот — това бе гласът на Хари.
— Къде да карам, човече? — през стената на каретата гласът на Шръгс звучеше някак другояче. Беше изчезнало боботенето и дрезгавостта.
— Не ме интересува къде. Из парковете наоколо или из покрайнините. Само внимавай да не събудим любопитство. Трябва да кажа някои неща на госпожица Болингър, а това е най-доброто място засега.
Шръгс се изкашля. Пак проговори, но този път гласът му отново прозвуча различно. Беше й ужасно познат.
— О, Грейстоун, не можеш ли да промениш решението си? Май не си с всичкия си тази вечер.
— Не искам съвети от теб. Когато се нуждая от съвет, ще те попитам. Ясно ли ти е? — гласът на Хари беше висок и рязък.
— Да, господине — рече сухо Шръгс.
— Отлично — графът се качи в каретата и затвори вратата. Седна срещу нея, отпусна се на седалката и дръпна завесите.
— Той е стар и болен. Страда от ревматизъм. Не биваше така да му крещите — промълви Аугуста.
— Не ме е грижа за неговия ревматизъм. Сега ме интересуваш само ти. И какво, по дяволите, правеше у Лъвджой?
Тя разбра, че Хари беше много ядосан. За първи път тази нощ изпита желание да си легне в леглото и да бъде сама.
— Вие много добре знаете всичко, сър. Доколкото разбирам, Сали ви е казала за дълга ми, за полицата, която подписах.
— Трябва да й простиш. Тя беше много разтревожена.
— Да. Добре. Опитах се да платя дълга си, но Лъвджой отказа да вземе парите. Трябва да кажа, че той не е джентълмен. Имам подозрения, че искаше да ме намеси в някаква мръсна игра, да унижи мен, а след това и вас пред обществото.
— По дяволите, Аугуста! По начало не трябваше да играеш карти с Лъвджой!
— Да. Това беше грешка. Признавам. Но когато започнахме, аз печелех. Докато той не заговори за брат ми. Тогава аз се увлякох в разговора и когато погледнах резултата, бях изгубила вече много.
— Една дама с добро поведение никога няма да играе карти или да попадне в подобна ситуация като теб.
— Несъмнено сте прав, сър. Но аз ви предупредих що за жена съм. Нали така?
— Да, вярно е. Ние скоро ще се оженим и аз ти заявявам още сега, че няма да ти простя друго подобно нещо. Ясно ли ти е?
— Ясно ми е, господине. Напълно. Но искам да отбележа, че моята чест й моето достойнство бяха засегнати и аз не можех да стоя със скръстени ръце.
