— Глупости. Смятам, че за всяко момиче, което има собствени мисли в главата и свой собствен свят, книгите на леля ми Прудънс са тъпи и скучни. Например как да си пием чая, как да ядем торта. И всички тези глупости — за какво да разговаряме, когато сме на гости… А какви са тези дебели кожени книги?
— Гръцка и римска история — отговори Клариса, готова да воюва.
— О, разбира се. Очаквах такова нещо. Ами тези малките?
— Това са книги от поредицата на Маньол „Разнообразни исторически въпроси за млади хора“. Много подходящо четиво за младежи, мадам. Нали сте съгласна с мен? Мередит знае всички отговори на въпросите.
— Убедена съм. Сигурно може да отговори дори на въпроса къде расте индийското орехче. Зная също, че вие ме смятате за лекомислена.
— О, не, мадам. Графът никога не би се оженил за лекомислена жена.
— Наистина ли?
— Не исках да кажа това. Никога не бих посмяла да вземам отношение по въпроса за брака на Грейстоун.
— Не се притеснявайте. Аз действително понякога съм лекомислена и твърдоглава… Дойдох при вас тази сутрин, за да изведа Мередит на пикник.
— Пикник?! — Мередит погледна удивено.
— Искаш ли? — усмихна се Аугуста.
В изблик на гняв Клариса счупи едно перо и побледня.
— Страхувам се, че това е невъзможно. Графът държи строго да се изпълнява учебната програма.
— Какво казахте, госпожице Флеминг?… Между другото, трябва ми някой, който да ме разведе из околността. Графът в момента е зает, така че аз реших да помоля за това Мередит. Тази разходка ще ни отнеме доста време и затова помолих готвача да ни приготви нещо за хапване.
— Много добре, мадам. Мередит може да ви придружи. Но занапред ще ви моля да не нарушавате програмата — очите на Клариса блеснаха предупредително.
— Разбира се — отвърна Аугуста и погледна детето, която чакаше с безизразно изражение, каквото имаше понякога баща й. — Ще тръгваме ли, Мередит?
— Да, мадам… Да, Аугуста.
— Тук е много красиво, моето момиче.
— Да, зная — Мередит се разхождаше по алеята заедно с Аугуста.
Много трудно бе да се разбере за какво мисли детето. То беше учтиво като баща си, но не и общително. Аугуста започна да обсъжда времето, после книгата на Маньол, но не успя да го разговори.
— Преди живеех в една голяма къща в имението „Нортъмбърланд“ — започна да разказва Аугуста, като размахваше кошницата за пикник.
— Какво стана с къщата?
— Продадохме я след смъртта на родителите ми.
— Майка ти и баща ти са починали? — Мередит я погледна бързо.
— Да, загубих ги, когато бях на осемнайсет години. Много ми липсват.
— И на мен татко много ми липсва, когато, замине някъде. Беше ми много мъчно по време на войната. Сега съм така щастлива, че отново е тук.
— Да, представям си колко ти е липсвал.
— Надявам се, че ще си остане вече у дома.
— Сигурна съм.
— Когато тръгна за Лондон, той ми каза, че е много важно.
— Така ли?
— Клариса ми призна, че той непременно трябвало да се ожени, за да има наследник.
— Баща ти е човек с голямо чувство за отговорност.
— Леля Клариса ми каза, че татко, ще се ожени за жена, която ще прилича много на майка ми и ще бъде също тъй добродетелна.
— Трудна работа. Снощи видях портрета на майка ти. Тя действително е била много красива.
— Нали ти казах! Татко смята, че красотата не е най-важното. Най-ценното е добродетелта. Тя е по- скъпа дори от злато. Това е една от мислите на баща ми. Той пише много такива неща.
— Трябва да те разочаровам, но баща ти не е авторът на тази мъдрост.
— Той е много умен. И би написал много такива мисли, стига да поиска. Баща ми например решава и дешифрира и най-мъчните кръстословици и ребуси.
— Така ли?
— Когато бях по-малка, веднъж влязох в библиотеката и го видях надвесен над един труден ребус. Той ми каза, че е много важен, но и труден.
— Е, и какво беше това? Как беше заглавието?
— Не мога да си спомня. Беше много отдавна. Да, сетих се, говореше се нещо за мрежата на паяка.
— Мрежата на паяка?! Сигурна ли си?
— Да. Защо? — Мередит вдигна глава и я изгледа изпод дантелената сянка на шапката си. — Чувала ли си за такъв ребус?
— Не. Но брат ми веднъж ми даде едно стихотворение, озаглавено „Мрежата на Паяка“. Не мога да разбера текста, въпреки че обичам поезията. Брат ми никога не беше писал стихове.
Тя не спомена, че текстът бе написан с кръвта му. Това й беше неприятно.
— Ти имаш брат?
— Да. Но той почина преди две години.
— О, много съжалявам. Надявам се, че е отишъл в рая като мама.
— Това зависи само от Бога. Не зная дали той би допуснал в рая един Нортъмбърланд-Болингър — промърмори Аугуста.
— Не вярваш ли, че брат ти е в рая?
— Да, разбира се, че е там. Мередит, аз понякога се шегувам, имам много особено чувство за хумор… Хайде, ела тук. Да видим какво са ни приготвили за обяд.
— Леля Клариса казва, че трябва да бъда внимателна и да не цапам роклята си. Истинските дами не правят това.
— Глупости. На твоята възраст постоянно си цапах роклите.
Те седнаха на една полянка край малко поточе.
— Ти вероятно имаш доста рокли? — попита Аугуста.
— Да, имам.
— Тогава, ако се случи нещо с тази, просто ще я хвърлим, а ти ще облечеш друга. Каква е ползата да имаш много рокли, ако не ги сменяш?
— Никога не съм мислила по този начин. Може би си права — каза Мередит и надникна в кошницата.
Аугуста й се усмихна, взе покривката, изтърси я и я постла върху тревата.
— Ще трябва утре да викнем шивачката да ти ушие няколко рокли. Имаш нужда от нови дрехи.
— Така ли?
— Разбира се.
— Леля Клариса ми каза, че ще си износвам старите още шест или осем месеца.
— Това е невъзможно. Та ти ще пораснеш, ще се издължиш даже за една седмица:
— За седмица? — Мередит я погледна учудено. — Ти пак се шегуваш.
— Не, не се шегувам. Говоря сериозно.
— О, разкажи ми за брат си. Понякога искам да си имам и аз братче.
— Наистина ли? Да, братята са интересно нещо — Аугуста заговори за добрите стари времена, за себе си и Ричард, а през това време Мередит по-хапваше сладко пай с месо, наденица, плодове и бисквити.
Двете, улисани в разговора, трепнаха, когато нечия сянка изникна над тях и чифт големи черни ботуши застанаха до бялата покривка.
