— Мислиш ли, че татко ще разреши?
— Разбира се, сигурна съм.
— Лейди Грейстоун, мисля, че това е доста своеволна постъпка. Тази галерия е предназначена за семейни портрети, рисувани от известни художници. Мястото не е подходящо за излагане на учебни рисунки.
— Напротив. Мисля, че една такава рисунка ще освежи галерията. Видът й е много строг.
— А ще я сложим ли в рамка? — детското лице грейна.
— Да, разбира се. Всяка хубава картина се нуждае от рамка.
— Стига развлечения, млада госпожице. Бягай горе, ще дойда след няколко минути!
— Да, лельо Клариса — очите на Мередит преливаха от щастие. Тя се поклони и излезе бързо от галерията.
Изражението на Клариса стана злобно.
— Мадам, трябва да си поговорим за обучението на Мередит. Известно ми е, че графът ви е разрешил да вземате участие в него, но аз не съм съгласна да позволявате на Мередит волности. Вашият съпруг никога не би разрешил подобни неща на дъщеря си. Той не би искал неговото дете да се превърне в глупава млада дама, неспособна да проведе един нормален разговор.
— Да, госпожице Флеминг. Старая се да ви разбера.
— Мередит е свикнала да учи сериозни неща. И ви моля да не ги изменяте.
— Благодаря за забележката. Ако не беше вашето обучение и грижи, Мередит нямаше да има такива добри познания и аз дотук не бих променила нищо.
— Благодаря, мадам.
Аугуста бе живяла при богати роднини, затова знаеше как се чувства Клариса сега.
— Обещавам да не изменям програмата, но мисля, че детето се нуждае от малко разтоварване. Дори леля Прудънс съветва в книгите си да се разнообразява обучението с дейности като рисуване и излизане сред природата. Моята братовчедка Клаудия в момента пише книга и отделя цяла глава на извънкласното обучение на подрастващите момичета, като на първо място препоръчва рисуването.
Клариса премигна.
— Вашата братовчедка пише книга?
— Да. Защо? — изведнъж Аугуста си даде сметка, че бе наблюдавала това изражение у Клаудия и у другите дами, посещаващи „Помпея“. Стана й ясно, че Клариса пише книга.
— О, госпожице Флеминг, да не би да пишете книга?
Неочакваният въпрос накара Клариса мигом да се изчерви.
— Да. Работя над нещо такова. И имам много идеи. Но зная възможностите си — рече скромно тя.
— О, госпожице, не бъдете толкова скромна. Ние не познаваме възможностите си, докато не ги проверим докрай. Имате ли нещо написано?
— Да, някои неща — промърмори тя. — Мислех да ги дам на Грейстоун, но се страхувам, че той ще ги сметне за елементарни.
— Не искам да отричам ерудицията му, но моят съпруг пише за академична публика, а вие — за подрастващите. Това са различни нива.
— Да. Така е.
— Имам една идея. Когато свършите книгата си, донесете ми я. Ще я пратя лично на чичо Томас, а той от своя страна ще я предложи на някой издател.
— Ще покажете книгата ми на сър Томас Болингър? Съпругът на лейди Прудънс? Да я покажете на такъв специалист? Та това е невъзможно!
— Глупости. Разбира се, че е възможно. На чичо Томас ще му бъде приятно. Той изпращаше за публикация творбите на леля Прудънс.
— Така ли?
— О, да — Аугуста се усмихна, като се сети за чичо си Томас. Той живееше в свой собствен свят, който нямаше нищо общо с реалния. Тя реши сама да напише препоръка до издателя и да накара сър Томас да я пусне по пощата.
— Много мило от Ваша страна, мадам — Клариса изглеждаше зашеметена. — Аз съм почитателка на книгите на вашия чичо. Той е забележителен историк. Има добър стил на писане. Много жалко, че не пише учебници за деца.
— Не съм на същото мнение. Намирам написаното от него за много сухо и отегчително.
— Ах, как можете да говорите така! Той пише прекрасно и завладяващо. А само като си помисля, че ще преглежда ръкописа ми!
— Да, действително. Той пише доста отегчително. Един от големите му пропуски, е, че никога не е писал за жените в историята. Известните жени.
— Жени — известни личности?
— В миналото е имало много смели, и достойни жени, госпожице Флеминг. Знаменити кралици, амазонки, прочути римлянки и гъркини. Но също така и чудовища.
— Жени — чудовища?
— Помислете само за Медуза и Сирените. В древни времена жените са притежавали невероятна сила.
— Чудни неща. Колко интересни идеи! — каза бавно Клариса.
— Помислете си само: половината от историята на света е скрита за нас, защото господа историците отричат ролята на жената в човешката история.
— О, Боже! Каква мисъл! Какво ново поле за проучване! Смятате ли, че сър Томас ще приеме тази идея?
— Моят чичо е мъж с широки разбирания, що се отнася до научните изследвания. Надявам се, че идеята ще му се стори интересна. Защо вие не му я подхвърлите? Преди това обаче направете някои проучвания.
— О, чудесно! — Възкликна Клариса.
— Това ще ви отнеме доста време. Библиотеката на съпруга ми е на ваше разположение.
— Благодаря, мадам. Чудя се как може до този момент да не знаем нищо за нашите прапрабаби.
— Искате ли да се уговорим така: в понеделник и сряда аз ще занимавам Мередит с рисуване и четене, а през това време вие ще работите в библиотеката.
— Много съм ви благодарна, мадам. Много ви благодаря. Моля да ме извините, но трябва да се кача горе при Мередит — Клариса опита да се съвземе.
Докато се изкачваше по стълбите, тъмнокафявата пола на гувернантката се развя някак другояче — тя стъпваше по-уверено и весело.
Аугуста я гледаше замислено и се усмихваше.
Това беше жената, от която се нуждаеше нейният чичо. Клариса щеше да го разбира, да споделя неговата интелектуална и професионална страст, а той щеше да я хареса, защото госпожица Флеминг напомняше много покойната му съпруга. Да, това трябваше да се обмисли.
Аугуста отново седна. След като препрочете писмото на Клаудия, реши, че е дошло време да влезе напълно в ролята на графиня Грейстоун.
Уреждането на балове и празненства беше едно от нещата, които жените от рода Нортъмбърланд- Болингър умееха най-добре. Аугуста реши, че като последна представителка на рода трябва да запази тази традиция. Ще даде прием тук, в имението. Това ще бъде събитие за рода Грейстоун.
Трябваше да се заеме с организирането му, за да забрави мисълта за Ричард, която след разговора с Хари не й даваше покой. Тя не можеше и не искаше да повярва, че брат й е предавал секретна информация на французите. Това изобщо беше недопустимо. Никой от техния род не би паднал толкова ниско. Особено нейният буен и смел Ричард.
Още по-трудно й бе да повярва, че Грейстоун е работил в разузнаването. Та той изобщо не приличате на такъв човек! Само дето разбиваше ключалки на сейфове и пристигаше там, където най-малко го очакваха. „Господи! Хари! Хари и шпионаж!“ — помисли удивено Аугуста. Много хора гледаха с неприязън на тази професия. Наричаха я мръсна и непочтена. А Хари беше морален, стриктен и образован, джентълмен. Но Аугуста си спомни и сцените в леглото — съпругът й беше действително неузнаваем човек. Тя го бе
