почувствала още при първата им среща. „Може би наистина се е налагало Хари да бъде агент на разузнаването“ — тази мисъл още повече я притесняваше. Не можеше да си представи как той поема огромни рискове. За да престане да разсъждава за това, тя се зае да изготвя списъка на гостите.
След като реши кого да поканят, Аугуста се качи на горния етаж при съпруга си. Завари го в библиотеката да разглежда военни карти от времето на римското нашествие в Египет.
— Да, мила? — попита той, без да я погледне.
— Искам да дам прием тук, в „Грейстоун“. Хари, трябва ми твоето разрешение.
Той обърна поглед към нея.
— Прием? Тук, в „Грейстоун“? Къщата ми, пълна с хора?
— Ще поканим най-близките: чичо ми, братовчедка ми, няколко приятелки от „Помпея“, господин Шелдрейк. И, разбира се, някой, когото ти посочиш. Много бих искала Сали да бъде тук.
— Не разбирам нищо от това, Аугуста. Никога не съм организирал подобни неща.
— Не се притеснявай за това. Ще се погрижа за всичко. Майка ми ме е научила да посрещам гости. Един такъв прием ще даде възможност нашите гости да се позабавляват, а също така да бъдат поканени и нашите съседи.
— Мислиш ли, че това е необходимо?
— Повярвай ми, да. Това е моето поле на действие. Всеки човек има определена склонност към нещо. Моята е да уреждам приеми и да каня гости.
— Един е достатъчен. Не искам приемите ни да станат навик. Това е загуба на пари и време, Аугуста.
— Да, господине. Така е наистина.
Независимо че знаеше какъв човек е Хари — загадъчен, тираничен и особняк, — Аугуста преживя истински шок една седмица след разговора в библиотеката, защото събитието я свари неподготвена.
Този ден графинята пишеше нещо в спалнята си, когато на вратата се почука. Влезе една от прислужниците и каза, че графът е наредил да се качи незабавно в библиотеката му.
— Незабавно ли? — учудено погледна Аугуста.
— Да, мадам. Каза, че е много спешно — рече разтревожено момичето.
— Господи, дано нещо лошо не се е случило — Аугуста остави перото на писалището.
— О, не, мадам. Мисля, че не е нищо лошо. Мис Мередит беше при него, а после излезе и сега е горе в класната стая. Видях я, като прибрах чашите от чая.
— Добре, Нан. Кажи на графа, че ще отида.
— Да, мадам — Нан се поклони и излезе. Любопитна да узнае причината за това бързо повикване, Аугуста не се забави много. Преди да излезе от стаята, се спря пред огледалото. Беше облечена с кремава муселинена рокля, гарнирана около деколтето в зелено. На корсажа имаше панделки в същия цвят.
По вида на прислужницата й стана ясно, че Хари не е в добро настроение. Затова извади от чекмеджето едно шалче и го омота около врата си, за да закрие малко голотата си. Хари й беше заявил, че намира дрехите й за скандални, и тя не искаше да го дразни. Аугуста въздъхна. Всяка жена трябваше да се съобразява с настроенията на съпруга си.
След сватбата им Хари отстъпи за много неща — например за учебната програма на Мередит. Усмихната, графиня Грейстоун се промъкна в библиотеката. Хари беше като буреносен облак. Никога не бе го виждала в такова състояние. В него имаше нещо хищническо, строго и същевременно тъжно, особено в израза на лицето му.
— Искали сте да говорите с мен, милорд.
— Да.
— Ако е във връзка с приема, трябва да ви уверя, че всичко е наред. Поканите са разпратени и вече започнах да получавам отговори по пощата. Намерила съм музиканти и съм инструктирала готвачите.
— Не давам и пет пари за вашия прием, мадам — сърдито отсече Хари. — Преди малко разговарях с дъщеря си…
— Да, господине?
— Тя ми каза, че в деня на пикника, когато сте разговаряли за вашия брат и сте изброявали неговите добродетели, вие сте споменали, че преди да умре, той ви е оставил нещо за спомен.
— Да, така е — прошепна Аугуста с пресъхнала уста.
— Той ви е оставил едно стихотворение, в което се разказва за паяка и неговата мрежа.
— Да, милорд. Това е малък стих. Нямам намерение да го показвам на Мередит, ако се притеснявате от това. Дори и да го бях показала, в това няма нищо лошо. Понякога децата харесват страховити неща, особено стихове.
— Не съм съвсем сигурен. Пазите ли го още?
— Да, разбира се.
— Дайте ми го веднага. Искам да го видя.
— Не ви разбирам, Грейстоун. Защо искате да видите стихотворението на брат ми? То никак не е хубаво. На места е дори глупаво, но го пазя, защото е написано с кръвта на брат ми. Преди да издъхне, той го тикна в ръцете ми и заръча да го пазя. Това бе неговото последно желание. Няма да го хвърля никога.
— Иди и донеси стихотворението, Аугуста!
— Защо искате да го видите? Да не би да подозирате нещо?
— Не мога да ти отговоря, преди да съм го видял. Веднага го донеси, Аугуста! Трябва да го прочета.
— Не съм убедена, че трябва да ви го дам, господине, докато не разбера защо настоявате толкова — каза тя и тръгна към вратата.
— Може би е отговор на много въпроси, които вълнуват и двама ни.
— Може би въпроси, отнасящи се до шпионажа, господине?
— Напълно възможно… Не напълно… но е възможно — процеди през зъби Хари, като правеше пауза след всяка дума. — В случай, че брат ти е работил за французите.
— Той не би го направил.
— Аугуста, не мога да слушам повече твоите измислени теории. Съчиняваш ги само за да защитиш Ричард Болингър. До този момент нямах никакви забележки по този въпрос. Но това стихотворение променя всичко.
Аугуста се опомни.
— Няма да го покажа, докато не ми обещаеш, че след това няма да обвиняваш Ричард в измяна.
— Не давам и пет пари за неговата измяна или невинност. Имам лична причина, за да искам да го прочета.
— Но след това вие ще се опитате да представите Ричард за виновен.
Грейстоун стана и с две огромни крачки отиде при жена си.
— Веднага го донеси, Аугуста!
— Няма! Докато не ми дадете честната си дума, че ще мълчите за смъртта на брат ми.
— Ще запазя тайна относно неговата работа за французите. Ако изобщо е имало такова нещо.
— Не е достатъчно.
— По дяволите! Това е всичко, което мога да обещая.
— Ще ти го дам, ако обещаеш, че изобщо ще мълчиш и ще запазиш репутацията на Ричард чиста. Брат ми беше честен човек. И аз ще го защитавам до края на дните си.
— За Бога, госпожо, направете това, което ви казах!
— Войната свърши, Грейстоун. Не можете да ме принудите. Стихотворението е лично мое. На никого няма да го дам. Най-малкото на вас, който искате да обвините Ричард в измяна.
— Мадам! Ще направите това, което казах. Заповядвам ви! Донесете стихотворението на брат си. И то сега!
— Никога. И ако настоявате да го вземете или приложите сила, аз ще го изгоря, макар че е написано с кръвта на любимия ми брат — Аугуста се обърна рязко и напусна библиотеката.
След като затвори вратата, отвътре се чу трясък. Хари беше хвърлил нещо тежко и чупливо по
