живота.
Аугуста седна на кревата и подпря глава върху коленете си.
— Мислиш ли, че стихотворението е някакъв код? — тихо рече тя.
— Да. Така предполагам. Трябва да го проуча много сериозно — Хари грижливо сгъна листа.
— Ако е закодирано известие, значи Ричард е трябвало да го предаде на англичаните, а не на французите — продължи Аугуста.
— Това няма значение. Не ме интересува изобщо какво е правил брат ти преди две години. Аз никога няма да съдя теб заради неговите постъпки. Повярвай ми, моля те.
— Вярвам ти — тя поклати бавно глава. Наистина му вярваше.
— Студено ти е. Ела и се завий! — той изгаси светлината и я прегърна.
Сгушена в него, Аугуста усещаше как Хари лежи буден. И тя дълго не можа да заспи — мислеше за стихотворението и за брат си. Призори съпругът й се измъкна тихо от леглото. Аугуста погледна през прозореца. Съмваше се.
На сутринта Хари закуси набързо и изчезна в библиотеката, без да продума нито на Мередит, нито на жена си. Беше изцяло погълнат от мислите около разучаването на стихотворението. Но никой не му обърна внимание — бяха свикнали с тези му състояния.
— Татко много се променя, когато има работа. Не че се сърди на някой — обясни Мередит на Аугуста. Сивите й очи гледаха тревожно.
— Разбирам, ще го имам предвид.
— Гостите ще пристигнат след три дни, нали? — попита детето с въодушевление.
— Да. Госпожица Оплей ще дойде днес следобед да направи проба на новата ти рокля. Напомни на леля си, че трябва да съкрати часовете — и трите трябва да се видим с шивачката.
— Ще й кажа, Аугуста — момиченцето стана и тръгна към класната стая.
Графинята допи кафето си сама в столовата. Прочете няколко писма и вестниците, дошли със сутрешната поща. После извика иконома и решиха, че за приема трябва да се наемат допълнителни хора, за да помагат в кухнята и в сервирането.
Цяла сутрин тя непрекъснато поглеждаше към библиотеката, но вратата не се отваряше. Аугуста не преставаше да мисли за истинското съдържание на това глуповато на вид стихотворение. Най-сетне не издържа и поръча да оседлаят кобилата й.
— Изглежда ще вали, мадам — каза икономът.
— Така е, но, не се тревожи, Стипълс. Малко дъжд няма да ми навреди.
— Ако искате, ще изпратя с вас човек — един от кочияшите, — за да ви пази и да ви прави компания — лицето на Стипълс беше тревожно.
— Не, не искам. Не се безпокойте, тук е село, не сме в града.
— Графът би настоял да имате охрана. Но както искате, мадам — Стипълс кимна с глава.
Аугуста въздъхна, излезе и яхна кобилата си. Тя язди около час под мрачното небе и постепенно започна да се успокоява. Вдигна лице срещу вятъра и усети първите капки дъжд и приближаващата буря. Беше много късно да се връща обратно. Поогледа се и в далечината различи малка къщурка. — Насочи се натам. За щастие къщата беше безлюдна.
Аугуста завърза кобилата си под навеса. Влезе в единствената стая и остави вратата отворена, за да може да наблюдава дъжда и пейзажа.
Не бяха минали и двадесет минути, когато в далечината се появи ездач. Той се носеше в галоп към нея, подковите на коня проблясваха в дъжда. Светкавица проряза хоризонта, след това се чу далечен гръм. Вече близо до къщата конят се подплаши, изцвили, но спря пред вратата.
От гърба му скочи Хари. По пелерината и шапката му се стичаше вода на малки ручейчета.
— Аугуста, какво правиш тук? Имаш ум колкото едно дете. Къде е конят ти?
Конят на Грейстоун се изправи на задните си крака, уплашен от поредната светкавица.
— Кобилата ми е отзад, под навеса.
— Ще се погрижа за коня си и ще дойда при теб. Затвори вратата, ще се намокриш до кости.
— Да, Хари.
След няколко минути вратата шумно се отвори и графът застана на прага. Той влезе и започна да отърсва водата от ботушите си върху пръстения под. В ръцете си носеше подпалки, намерени вероятно под навеса. Постави ги пред огнището и свали връхните си дрехи, от които се стичаше вода.
— Вярвам, че имаш извинение за тази глупост.
— Исках да пояздя — рече Аугуста, тръсна рамене и кръстоса ръце на гърдите си. Стаята й се видя още по-малка.
— В такова време? Защо не взе човек със себе си? — Хари свали ръкавиците си.
— Не се нуждая от никого. Как ме намерихте, милорд?
— Стипълс забелязал в коя посока си тръгнала. Беше ми трудно да те следвам, но няколко мои арендатори ми казаха, че са те видели да препускаш към тази къщурка. Това е единствената празна постройка тук.
— Колко си логичен. Както виждаш, аз съм напълно невредима.
— Не се сърдя за това, мадам. Ако не мислите за себе си, помислете за дъщеря ми.
Хари клекна пред огнището и се залови да пали огъня.
— Мередит се е разтревожила? — лицето на Аугуста се озари от усмивка.
— Мередит не знае, че си излязла на езда. Тя е в класната си стая.
— О. — усмивката й бавно се стопи.
— Но какъв пример ще дадеш на дъщеря ми?
— Нали тя не знае, че ме няма. Не виждам къде е проблемът.
— Това беше просто шанс.
— Да, разбирам какво искаш да кажеш. Давам наистина лош пример. Но аз искам да ви предупредя, че в бъдеще вие трябва да свикнете с това. Аз съм преди всичко Нортъмбърланд-Болингър!
Хари рязко се изправи и пристъпи към нея със свирепо изражение. Тя потрепери и отстъпи крачка назад.
— Проклета да си, Аугуста! Престани да използваш репутацията на твоето семейство като извинение за глупавото си поведение! Престани, разбра ли!
Отново я побиха тръпки. Той беше ядосан, направо бесен, и най-вече за това, че тя бе излязла на езда в бурята.
— Да, милорд. Ще престана. Разбрах.
— Ти се държиш така, сякаш си последният Болингър, които се е изправил върху укрепленията на замъка и се сражава с врага. Аз не съм твой враг, Аугуста — той прокара нервно пръсти през мократа си коса.
— Така ли ще ме поучавате до края на живота ми, Грейстоун? Няма да ми бъде никак лесно.
— Надявам се, че до края на живота си все пак ще се научиш да се контролираш.
— Колко убедително! Съжалявам, че те накарах да препускаш след мен в дъжда.
— И аз съжалявам.
— Хайде, Хари, кажи ми най-важното! Откри ли нещо в стихотворението на Ричард? Това е причината, за да изляза с коня тази сутрин. Бях в ужасно настроение.
— Нямало е защо. Вчера с теб се разбрахме, че ти не си отговорна за деянията на брат си.
Аугуста се вцепени. Очакваше Хари да й съобщи нещо лошо. „Не, Ричард, ти не си предател. Не вярвам в това“ — повтаряше си тя наум.
— Бихте ли ми казали нещо по този въпрос? — помоли после гласно Аугуста.
— Изглежда, че е известие до някого. От думите става ясно, че Паяка е бил член на клуба „Сабя“.
— Доколкото си спомням, не съм чувала Ричард да е бил член на такъв клуб.
— Това е доста интересна история. Имаше навремето един малък мъжки клуб, където ходеха предимно военни. Бяха все млади хора. Той се намираше на улица „Сейнт Джеймс“. Не просъществува дълго, изгоря. Да… това беше преди две години, доколкото си спомням. Зданието изгоря напълно и клубът не се възстанови.
