— Ричард дори не е споменавал за такъв клуб.
— Брат ти вероятно не е бил негов член, но по някакъв начин е открил, че Паяка е членувал в него. За жалост той не споменава кой е този човек.
— Но ако имаш списъка на членовете, може би ще откриеш кой е Паяка.
— Да, и аз мисля така. Много си умна.
— Можеш да ме вземеш на работа при теб.
— И дума да не става. В такъв случай изобщо не бих могъл да заспя. Ти ще ме държиш денонощно нащрек.
— Какво ще правиш сега?
— Ще започна разследване. Естествено, никой не бива да знае. Ще трябва да намерим управителя, може би той все още има списъка на членуващите в клуба.
— Решен си да намериш Паяка?
— Да.
Аугуста усети студенината в гласа му.
— Сега, след като прочете стихотворението на Ричард, не мислиш вече, че той е предател, нали?
— Случаят не е приключил и не мога да ти дам конкретен отговор. Единственото, което засега мога да кажа, е, че брат ти е искал да даде информация на нашите служби.
— Да, но си много сигурен.
— Не съм.
— Както винаги си много честен. Добре, ще запазя своето собствено мнение.
— Разбира се, това си е твое право. Вярвай, че брат ти е невинен. Това вече не интересува никого.
— Мен обаче ме интересува. Аз ще продължавам да го смятам за невинен. И ако той беше жив, а аз бях на негово място, той щеше да постъпи точно като мен. Ние, хората от моя род, сме привързани един към друг. И аз никога няма да забравя семейството си.
— Сега имаш ново семейство, Аугуста.
— Така ли? Мисля, че нямам, милорд. Имам дъщеря, която не ме нарича мамо, защото не съм толкова красива, колкото майка й. Имам съпруг, който не смее да рискува да се влюби в мен и да ме обича, защото се е разочаровал от жената преди мен.
— За Бога, какво говориш? Мередит е още дете и те познава от няколко седмици. Дай й време.
— А ти? Колко време ще искаш ти, за да провериш чувствата ми? Та ти непрекъснато ме осъждаш, следиш и порицаваш.
Хари застана зад нея, сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си. Тя го погледна в лицето.
— Но какво искаш от мен, Аугуста?
— Искам да имам нормално семейство. Искам да ме обичат и да ми вярват — тя се разхлипа и сълзите започнаха да се стичат по бузите й.
Хари я прегърна.
— Моля те, не плачи. Всичко ще бъде наред, ще видиш. Ти просто си много притеснена. Между нас нищо не се е променило и няма да се промени. Обещавам ти.
— Да, милорд.
— Искам само да те помоля никога повече да не съпоставяш своя род с новото си семейство. Зная, че хората от моята фамилия са по-студени и сухи по темперамент, но това не означава, че не те обичам и че Мередит не те възприема като майка.
— Добре, разбира се, така е. Извини ме, моля те. Днес съм много разстроена. Това е може би и от времето.
Хари се усмихна и й подаде носната си кърпа.
— Хайде, ела до огъня и се стопли. Разкажи ми какво си намислила за приема.
— Колко сте хитър, милорд. Това е тема, която би разведрила всяка лекомислена жена.
— Аугуста!
— Извинете, милорд, исках да ви подразня. Но не е честно от моя страна. Все пак вие искате да ме успокоите.
Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Нека ви разкажа за менюто…
Хари се усмихна. Отдавна в дома му не бе се случвало такова събитие.
Гостите започнаха да пристигат един след друг. Аугуста бе поела ролята си на домакиня. Разпореждаше се навсякъде — В кухнята, в спалнята, из двора. Мередит неотлъчно я следваше навсякъде.
— Всичко това било много сложно. Имам предвид организацията на приема.
— О, да. Майка ми ме е учила. Всички от нашия род обичаха приемите, баловете, изобщо забавленията.
— Татко изобщо не обича такива неща.
— Ще свикне — отсече Аугуста.
Следобед тя стоеше заедно с икономката, госпожа Гибънс, на стъпалата пред къщи, когато по алеята се зададе елегантен зелен кабриолет, теглен от два сиви коня.
— Госпожа Гибънс, моля ви, настанете господин Шелдрейк в жълтата стая.
— Но тя е точно до стаята на Клаудия Болингър.
— Точно така — усмихна се Аугуста. Шелдрейк спря. Подаде юздите на един прислужник и тръгна по стълбите към тях.
— Колко мило от Ваша страна, че дойдохте, господин Шелдрейк. Надявам се, че няма да се отегчите тук, на село. От няколко дни насам господин графът ми напомня, че селските празненства не били по вкуса ви — посрещна го Аугуста.
— Мадам, уверявам ви, че няма да скучая, щом вашата братовчедка Клаудия е тук.
— Тя пристигна преди половин час с баща си, сър Томас. Сега е горе и си почива.
Аугуста се усмихна и се наведе към Мередит.
— Познавате ли дъщерята на Грейстоун?
— Виждал съм я един-два пъти. Но съм забравил колко е красива.
— Благодаря. Двуколката ви е прекрасна, господин Шелдрейк — поклони се Мередит.
— Това е моята гордост. С нея взех първо място в надбягванията миналата седмица.
— Ще ме повозите ли? — попита детето.
— О, да, разбира се. С удоволствие. Ще ви повозя и двете.
— Трябва първо да искаме разрешение от моя съпруг. Той намира, че спортните двуколки са доста опасни.
— Щом сте с мен, опасност няма. Ще карам бавно.
— Какъв е смисълът да се качиш на двуколка и да се движиш бавно? Това е глупаво — засмя се Аугуста.
— Не го казвайте високо. Господин Грейстоун ще чуе и ще забрани на лейди Мередит и на вас да се разхождате с мен.
— А вашата спортна двуколка наистина ли е опасна? — обади се Мередит.
— Ако се управлява безразсъдно — да. Страхувате ли се, малка госпожице, да се качите?
— Не, въобще не се боя. Стига само татко да е съгласен.
— Имам предложение, Мередит. Просто няма да казваме на баща — ти колко е бърза тази количка — засмя се Шелдрейк.
— Много добре. Но ако татко настоява, ще му кажа цялата истина. Той не обича да го лъжат.
— Да, разбира се. Ако паднем в някоя кална канавка, вината ще бъде само моя.
— О! Какво е това? Каква е тази конспирация? — провикна се Хари, който идваше към тях. — Драги Шелдрейк, сега госпожа Гибънс ще ти покаже стаята. Щом се настаниш, веднага ела при мен в библиотеката. Искам да ти покажа нещо.
— Да, разбира се — Питър хвърли поглед към Аугуста, усмихна се и последва икономката.
— Татко, мога ли да се повозя на двуколката на Шелдрейк? — попита Мередит и погледна баща си.
— Надявам се, че Питър ще внимава със скоростта, след като ще му поверя най-скъпите си
