още не можеш да мислиш трезво.
— А ти как си със секса? Имаш ли някакъв опит?
Джонас се намръщи леко.
— Явно е, че си си представяла първия път да бъде по-различно? Виж, бях много напрегнат и възбуден. Исках да вляза колкото се може по-бързо в теб, без да предполагам, че си девствена. Ще ти кажа, че изминаха доста години, откакто съм спал с жена, но все пак знам, че тази нощ направих много грешки.
Верити се приближи и докосна с устни ухото му.
— Джонас, не се самообвинявай. Мисля, че да правя любов с теб беше… — тя замълча, търсейки подходящата дума. — Много интересно…
— Интересно ли? — погледна я учудено Джонас, но после чувството му за хумор взе връх. — Ето, това е моята Верити. Винаги искрена, винаги готова да смачка мъжкото ти его. Е, благодаря ти, шефе.
— Но, Джонас…
— Какво има, скъпа?
— Продължавам да си мисля, но не мога да те разбера. Как да повярвам, че след един бегъл поглед ти тръгваш след мен и пропътуваш такова огромно разстояние. Мъжете днес не правят подобни неща, макар това да се е случвало през Ренесанса. Още по-неясно е защо баща ми изведнъж се появява почти по същото време, след като го е нямало шест месеца. Знаеш ли, искам да ми дадеш малко време, за да поразсъждавам.
— Ще говорим за това сутринта — Джонас потърси гърдите й под чаршафа и докосна зърната им, които отново бяха станали твърди. — Ще имаме достатъчно време утре сутринта.
Тя беше толкова нежна, гореща, тръпнеща от допира му. Верити просто бе дяволски секси. „За пръв път от пет години за нещо дами провърви“ — рече си мислено.
— Джонас, недей…
— Сега ще бъде съвсем различно. Няма да бързам. Изобщо няма да те заболи. Този път ще е много по- хубаво.
— Джонас, мисля, че трябва да си тръгваш.
— Да си тръгвам?
Верити скочи от леглото и се загърна по-плътно с чаршаф.
— Не мога да разбера какво изобщо става тук? Искам да помисля, а ми трябва време, казах ти това.
— Ела, скъпа, ще оставим мисленето за утре.
— Това е типично мъжки съвет. Виж, смятам, че направих твърде много тази нощ, без да помисля трезво. Искам да остана сама, разбираш ли? Лека нощ, Джонас.
— Но преди петнадесет минути ме молеше да правим любов, забрави ли?
— Петнадесет минути са много време и вече промених намеренията си. Това е моят дом и аз настоявам да си тръгнеш.
— Но това е лудост. Не можеш да ме отпратиш така, погледни колко е часът?
Верити го погледна насмешливо.
— А защо не?
— По дяволите, нищо не се е променило! Ти ме желаеш, аз също. Правихме любов и няма причина, поради която да не прекараме остатъка от нощта заедно.
Джонас чувстваше, че отново е ужасно възбуден и готов за нея. Повече от всичко на света искаше да разтвори бедрата й и да се потопи в нейната плът.
— Казах лека нощ, Джонас.
Верити отиде до вратата и я отвори широко. Чаршафът се влачеше по пода, подобно на шлейф от рокля на кралска особа. Още един път със своя профил, държание и арогантност тя му напомни за някаква друга жена.
— По дяволите, това не е справедливо…
Усещаше, че е загубил първия рунд. Наведе се, вдигна от пода обецата и я пусна в джоба си.
— Това е глупаво! Какво ще кажа сега на баща ти? Как ще говоря с него?
Верити се засмя.
— Баща ми ще е много развълнуван. От доста години се тревожи, защото мисли, че съм лесбийка.
Джонас чувстваше, че отново е на път да загуби търпението си.
— Все пак ти е баща. Не знам дали ще остане очарован, когато разбере, че досега съм чукал скъпата му дъщеря девица.
— Бивша девица — заяви гордо Верити.
— Да, но можеш да кажеш „бивша“ благодарение на мен. Не забравяй това, господарке. Без мен работата нямаше да…
Верити тракна вратата под носа му, преди да успее да завърши изречението си.
„Е, това е, което можах да направя“ — рече си Джонас, преди да тръгне към своето бунгало. Всичко бе вървяло много добре в началото, но бе завършило катастрофално. Фактът, че трябваше да търси вината изцяло в себе си, не му даваше покой. „Все пак добре, че лампата е изгасена. Старецът имаше да ме разпитва какво е станало.“
Отвори безшумно вратата и видя огромния силует на Емерсън в леглото си. Ясно беше, кой ще спи на пода. Разви стария си вмирисан спален чувал и започна да съблича ризата си.
— А, ти ли си, Куоръл. Върна се по-рано, отколкото очаквах. Дъщеря ми те изрита, нали?
Джонас преглътна намека и смени темата.
— Дъщеря ти ми напомня на някого, но едва сега разбрах на кого.
— Знаеш ли, и аз съм си мислил същото нещо. На кого?
— Ще ти подскажа и ти сам ще се сетиш. Представи си средна на ръст жена, рижа, с остър език, държи се надуто и хапливо, особено към мъжете. Много е умна и почти толкова опасна. Облечи я сега в бяла дантелена рокля.
— Господи! Младата Елизабет!?
— Позна веднага. Само внимавай да не повториш грешката на графа на Есекс.
Джонас си припомни как по времето на Ренесанса Елизабет бе изпратила бившия си любимец при палачите.
— Не, тя не е толкова опасна, че да се страхувам за главата си. Верити е прекалено самостоятелна и не търпи съветите на никого.
— Е, може и да съм прекалил с моето обучение. Но нали знаеш, когато се усмихне…
— Да, знам. Все едно, че е друг човек.
Джонас сложи ръце под главата и впери очи в тавана. Усмивката на Верити беше уникална. Нейната невинност и искреност можеше да събуди най-нежните чувства у един мъж.
— Лека нощ, Куоръл. Който се събуди първи, ще приготви кафето.
Емерсън се обърна на другата страна и скоро захърка тихичко. Джонас остана дълго време буден. Когато най-сетне успя да заспи, сънищата му бяха кошмарни. Непрекъснато преследваше Верити по безкраен тъмен тунел и всеки път, когато почти я докосваше, тя успяваше да му се изплъзне.
Верити се събуди рано. Надигна се бавно от леглото и откри с досада, че почти всички мускули я болят.
„Такива са последиците, когато не мислиш какво правиш.“ Чувстваше се така, сякаш цяла нощ бе яздила. Тази мисъл я споходи на път за банята и я развесели. „Какво ли ще каже Джонас, ако му сложа седло и юзда?“ — усмихна се под горещия душ, но все пак й липсваха обичайната бодрост и доброто настроение. Хвърли един поглед на часовника и установи, че има предостатъчно време до отварянето на ресторанта.
„Защо да не отида да поплувам? По това време гостите ще са още в леглата. А Лора едва ли ще има нещо против.“ Набързо навлече чифт дънки, една стара риза, взе хавлията си и тръгна по пътеката към курортния комплекс.
Беше хладно есенно утро. Въздухът бе свеж и пропит с аромат на бор, а земята бе покрита с килим от жълти листа. На небето не се виждаше нито едно облаче и около обяд сигурно отново щеше да остане приятно топло. Езерото бе застинало и отразяваше сутрешното слънце като огромно огледало. Тук-там се
