ми помогне да постигна целта си. Той ще бъде моят екзекутор. — Ами ако открие, че си го използвала?
— Няма значение. Нищо за мен няма да има значение, след като се убедя, че Кинкейд е мъртъв. Не се тревожи, скъпа, всичко ще бъде наред. Кинкейд си мисли, че е скрил от всички злобата си, похотта си, но аз съм тази, която ще го разкрие. Скоро той ще научи какво значи да си преследван и да бъдеш жертва. Помниш ли разговора ни за наемните войници от тази сутрин? Той беше нещо като пророчество, Джонас Куоръл ще бъде моят кондотиер.
— Нали най-важното за един кондотиер е да бъде добре заплатен.
Кейтлин се засмя. Дрезгавият й груб смях накара Тави да настръхне.
— Той ще получи Верити. Това ще му е достатъчно.
Глава VII
Верити тъкмо преглеждаше купчината фактури и сметки от изминалата седмица, когато чу познати стъпки да се приближават към офиса.
— Здрасти, татко. Закуси ли вече?
— Може да се каже. Куоръл ми поднесе чаша кафе и тримесечна поничка, която изрови от гардероба.
— О, този човек не разбира от дума. Изнесох му цяла лекция за това, как да яде правилно и какво значи добре балансирано хранене.
Емерсън се засмя.
— Нямаш грешка, още от малка само даваш съвети и изнасяш лекции.
— Смешно ти е, но няма кой да ме послуша.
— Имаш предвид двама ни с Куоръл ли? Не, ние винаги сме добри слушатели, но после невинаги изпълняваме това, което си ни заръчала.
— А това понякога ужасно ме дразни.
— Е, не се ядосвай, мисли за това като за предизвикателство. С какво си се захванала?
— Преглеждах документите от миналата седмица и смятам, че свърших достатъчно работа. Ще направя малко чай, искаш ли?
— Чудесно, трябва ми нещо, което да отмие тази гадост, която ми сервира Куоръл. Струва ми се, че остарявам, Ред. Преди години можех да изпивам кани с кафе, а сега от една чаша сърцето ми ще изхвръкне.
— Не смятам, че е от възрастта. Просто тялото ти иска малко почивка, спокойствие. Не си ли мислил да се установиш вече някъде?
— Да, оглеждах наскоро няколко гробищни парцела.
— О, татко, не се шегувай с това.
Верити вдигна укорителен поглед към баща си. Както винаги, той изглеждаше бодър и жизнерадостен. Мисълта, че постепенно ще започне да губи своята жизненост и жажда за живот я безпокоеше. Вече беше достатъчно зряла, за да знае, че това просто е природен закон, но нещо в нея отчаяно се съпротивляваше, твърдейки, че той не се отнася за Емерсън Еймс. Много пъти скитническият му начин на живот я бе изнервял, но винаги се бе уповавала на неговата енергия и виталност. Винаги го беше чувствала близо до себе си, макар че той сигурно по това време бе от другата страна на Земята.
Познаваше още един човек със същата енергия — Джонас Куоръл.
— Какво става? Нали щеше да правиш чай?
— Да, идвам ей сега. А къде е Джонас?
Верити прибра документите и се отправи към кухнята.
— Когато тръгнах насам, четеше Макиавели. Хм, много интересен човек. Да ти се намира нещо за ядене в ресторанта, умирам от глад?
— Отвори този шкаф. Не него, другия. Има няколко вида бисквити, а също и сушени плодове. Трябва да започне работа след 45 минути.
— Кой? Макиавели ли?
— О, много смешно. Джонас, естествено.
— Сигурен съм, че няма да закъснее. Доколкото усещам, държи на работата си.
— Да миеш чинии не е особено престижно за човек, който преди години е преподавал във „Винсънт Колидж“.
— Зависи от начина ти на мислене. Е, къде го намери?
— Той ме намери. Не ти ли каза? Най-после разбрах цялата му история късно снощи. Джонас е бил мъжът, който ме е спасил от Педро. Аз тогава дори не му благодарих. Твърди, че е пропътувал 2000 мили, за да мога да коригирам този пропуск. Бях изгубила обецата си, а снощи Джонас ми я върна.
— Разбирам.
— Така ли? А аз нищо не разбирам.
Верити наблюдаваше баща си, който замислено отпиваше от чая си. Макар че много от вестниците преди години го обвиняваха, че е провалил литературната си кариера и го определяха като „безотговорен скитник“, никой не го беше наричал „глупак“. Винаги досега беше разчитала на богатия му опит, когато й бе необходим съвет.
— Кажи ми нещо, татко? Може ли в днешно време някой мъж да проследи една жена само защото е намерил обецата й.
Червеникавите вежди на Емерсън се повдигнаха.
— Останах с впечатление, че Джонас ти е върнал обецата.
— Не ме гледай така и не очаквай да падна на колене, за да ти се изповядам. Кажи ми само какво мислиш за този човек? Знаеш, че ценя мнението ти. От това скитане си научил поне повече за другите хора, за тяхната мотивация и начин на живот.
— Господи, доживях похвала от моята консервативна, намусена, опърничава дъщеря. Благодаря ти, Ред.
— Не отговори на въпроса ми?
— Ей, ти си с него от по-отдавна. Откакто го познавам, нямам лоши впечатления. Не хърка, не говори насън. Ще ти кажа и още нещо. Ако ми помогне да продам тези пистолети, ще ми стане най-добрия приятел до края на живота ми.
— Какво? Джонас ще ти помогне да ги продадеш?
— Да, тази сутрин ми каза, че познавал няколко частни колекционери. Срещал се е с тях, когато е бил преподавател по история. Той е бил нещо като експерт. Доказвал е, дали предметите са автентични или не, а тези хора само това ги интересува. Не питат нито колко струват, нито откъде ги имаш, стига само да не са имитация.
— Татко, пистолетите са крадени, нали?
— Успокой се, Ред. И не се мръщи така. Започват да ти се появяват бръчки. Не са крадени. Един приятел ми ги даде и каза, че са чисти. Спомняш ли си стария Сам от Рио?
— Дал ти ги е Самуел Лихай? Но откъде ги е взел? Той е осемдесет годишен старец с доста неясно и тъмно минало.
— Виж, това не знам. Не ми обясни, а и нямаше как да попитам. Такива въпроси не се задават между двама джентълмени.
— По дяволите, това не ми харесва.
— Казах ти, успокой се, Верити. Дори да са крадени, това е станало преди много, много години. Сам ми е говорил за тях и по-рано. И след като Джонас е сигурен, че са автентични, всичко, което ни трябва, е купувач.
— И Джонас обеща да ти намери такъв. Значи, едва сега мога да науча мнението ти за него.
— Но защо разчиташ на мен, Ред? Аз пристигнах едва снощи. Ако мислех, че е опасен, щях ли да го оставя да те изпрати. Но все пак бъди нащрек, Джонас Куоръл може да бъде и твърде опасен.
— Така ли? Какво ли се е случило?
— Едва не ми заби ножа си, когато…
— Какво е направил?
