— Недей скача така. Изслушай ме, беше изцяло моя грешка. Пристигнах твърде късно и не исках да те будя, да ми отвориш. Опитах се да отворя вратата, но не успях. После прескочих през прозореца, а Куоръл вече ме чакаше с нож в ръка. Много е добър, тръшна ме на пода като чувал с картофи. Все пак имаш напредък с персонала, никой от предишните ти работници не би се справил с такава ситуация.
— Боже Господи! Някой от вас е можел да бъде убит.
Верити отпи по-голяма глътка чай и се задави. Спомни си веднага една позабравена сцена. Баща й се бе счепкал в някакъв бар с млад мъж, който упорито се опитваше да я издърпа на дансинга. Всичко привидно бе утихнало, но младежът ги беше причакал след това с нож в ръка. При кратката схватка нападателят на баща й сам се бе порязал на ножа. Верити не можеше да забрави цвета на шуртящата от дланта му кръв. Беше черна. Емерсън шляпна дъщеря си по гърба.
— Ей, Ред, не се тревожи. Никой от нас двамата не го взе навътре. Не виждам защо ти трябва да го преживяваш. Човекът просто ме е помислил за крадец и се защитаваше добре. Светнахме лампата и всичко си дойде на мястото.
— Колко успокоително! Татко, ти си непоправим.
Емерсън се усмихваше дяволито под мустак. Тя остави чашата си на масата, импулсивно стана и го прегърна. Ръцете й се обвиха около врата му. Можеше да усети неговата сила и енергия, както винаги досега. Този мъж се грижеше за нея от деня, когато двамата държаха ръката на умиращата Аманда Еймс. Майка й беше станала жертва на пиян шофьор. Верити за първи път разбра, че животът невинаги е честна игра. Баща й, който знаеше това, беше й помогнал да го осъзнае, макар и по свой, по-различен начин.
„Грижи се за малкото ни момиче, Емерсън“ — бе казала тогава с последни сили Аманда.
„Ще се грижа за нея, но ще я науча добре да се грижи за себе си, даже когато вече порасне. С нея всичко ще е наред, скъпа.“
„Зная. Сигурна съм, че няма да я изоставиш. Но искам да ви кажа и на двамата — не тъгувайте дълго за мен. Не ме забравяйте, но бъдете щастливи. Животът е за живите. Научи Верити да живее.“
Аманда бе склопила очи и тогава Верити бе разбрала, че и силните мъже като баща й също могат да плачат.
„И двамата имаме нужда от смяна на обстановката — бе й казал той, когато купуваше два билета до Антигуа. — Хайде, ще легнем на плажа и ще помислим какво да правим. Май ще е добре да вземем и някои книги, защото не знаем кога ще се върнеш в училище.“
„Ами тогава трябва да предупредим учителката.“
„Не, няма нужда да я тревожим. Само ще се ядоса, заради някакво глупаво учене. Знаеш ли какво е бюрокрацията? Това е да обръщаш внимание на дребните и незначителни неща, а големите и важни проблеми изобщо да не те интересуват.“
Никога повече не се бе записала в училище. Останаха й само двете години, когато се бе научила да чете и пише!
Баща й често се шегуваше по този повод: „Само си помисли. Сигурно си единственото дете в Америка, което не трябва да преминава през мъченията на родната образователна система. А на себе си спестих униженията да пиша постоянно извинителни бележки до директора. Винаги ще ми липсва това удоволствие. Майка ти твърдеше, че нарочно те водя в зоопарка или в планината, само за да мога после да съчинявам тези тъни писма. Господи, бях толкова добър в съставянето им. Половината ти измислени роднини бяха в болница или на смъртно легло.“
Прегърнала баща си през раменете, Верити си спомни безброй подобни сцени от своето детство. Бяха пътували къде ли не, а всяка вечер спяха на ново, съвсем различно място — безкрайни хотелски стаи, бунгала, хижи, селски къщи. Но винаги до себе си чувстваше бащината сила и любов. Емерсън винаги беше до нея, когато се нуждаеше. Той бе този, който я утешаваше през дългите, страшни нощи, когато плачеше за майка си. Той беше нейната защита срещу мъжките набези. „Баща ми ме обича истински…“ Тази мисъл накара очите й да се навлажнят.
— Татко? Наистина ли си загазил заради онези пари.
Емерсън дъвчеше усмихнат една сусамена бисквита.
— А, тревожиш се за стария човек? — той погали нежно косата й с огромната си лапа. — Не го вземай навътре. Попадал съм и в по-лоши ситуации. Засега държа всичко под контрол. Ако и твоят приятел Куоръл ми помогне, скоро ще забравим за съществуването на мистър Реджиналд Ярингтън, известният лихвар и кожодер.
Верити се отдръпна от обятията му, за да види какво е изражението му и тъкмо се канеше да зададе следващия си въпрос, когато задната врата се тракна.
Джонас влезе и се усмихна жизнерадостно.
— Добро утро. Закъснях ли?
— Не, не си. Можеш да започнеш със спанака, искам да го измиеш и почистиш.
— Еймс, виждаш ли как се отнасят с мен? И за какво е всичко това? За някаква си минимална надница.
Верити сви рамене съчувствено и пъхна ръка в кутията с бисквити.
— Предполагам, че поне бакшишите са добри, защото и аз не бих издържал на такова отношение.
— Пфу, бакшишите са супер.
— Не мога да ви търпя повече. Искам и двамата да започнете да миете спанака. Не правя никакви компромиси на скитници и нехранимайковци.
Верити тръгна към хладилника и скоро се върна с огромна чанта, пълна с пресен спанак.
— Хайде, какво ме гледате? Покажете ми, че Господ не е създал мъжете напразно.
— Както кажеш, шефе. Ела, Емерсън, помогни ми. Дължиш ми услуга, защото снощи ти спа на леглото ми.
— Разбира се — Емерсън запретна ръкави и пусна водата. — Няма да ми е за първи път, когато се правя на домашна прислужница. Дъщеря ми винаги ми създава работа, когато минавам оттук.
— Това е за твое добро. Трудът облагородява — сряза го Верити със сърдит глас.
— Ха! Не съм се замислял за това от момента, когато написах „Съпоставяне“. Тогава установих, че оформянето на един характер е мъчителен и бавен процес. Случайно да си я чел, Джонас?
— „Съпоставяне“ ли? Мисля, че всички във „Винсент Колидж“ я бяха прочели. Беше хит няколко месеца.
— Е, какво мислиш за нея?
Джонас задълбочено миеше връзка спанак.
— От тогава минаха десет години…
— Хайде де, не се стеснявай. Какво ще кажеш?
Верити също го гледаше в очакване.
— Чудесна книга, нали така ми каза наскоро, Джонас?
— Емерсън, да ти кажа ли истината?
— Да, каквато и да е тя.
— Е, добре. Както ви споменах, минаха доста години, но си спомням, че книгата бе нещо като сензация тогава. Аз също като моите колеги бях много впечатлен.
— А ще ни кажеш ли от какво?
— Първо ще ви призная, че си представях Емерсън Еймс като гений. Като писател от рода на Хемингуей, Уелс. Беше намерил начин да събере в една книга всичко, за което бе възможно да се пише. Какво ли нямаше в нея: болезнени, сълзливосантиментални ретроспекции, невротичен герой, който обича да се въргаля в чувството си за страх и вина, леко поднесен цинизъм, криволичеща интрига, която изчезва някъде по средата на всяка глава. Щом прочетох първата страница, веднага разбрах, че в Ню Йорк ще я харесат. А щом там я харесат, всеки значещ нещо в литературата ще я възхвалява. Мислех си, че Емерсън Еймс със сигурност има нещо в главата си.
Емерсън, който през цялото време се смееше, сега едва не се строполи на пода. Когато вдигна глава, очите му се бяха просълзили.
— Господи, Ред! Ха-ха! Вече ти търсех подходящ манастир, но ти най-после си намерила добър мъж. Все пак съм те научил на нещо. Моите поздравления, детето ми. Джонас не само може добре да се защитава, но е и много интелигентен. А комбинацията между двете ужасно трудно се среща в наше време. А ти, Джонас,
