„Ред, наслаждавай се на това, което животът ти предлага в момента, защото после нищо не ти е гарантирано.“ Тези думи на баща й я подсетиха колко много общи неща имат помежду си той и Джонас. „И двамата може да са изчезнали, когато се събудя някоя сутрин. По-добре е краткотраен флирт, отколкото трайна връзка с мъж, който не споделя дори една от моите мисли.“
— Е, господарке, пристигнахме — обяви Джонас и паркира пред огромна метална врата. — Не виждам никой да си чупи краката, за да ни посрещне. Може би просто са забравили, че ще дойдем.
— Недей да разчиташ на това.
Верити излезе от колата. Вятърът грабна веднага косите й и се опита да ги силете на възел. Потрепери от студ, защото памучната й риза не се оказа подходяща за влажния океански бриз. Пресегна се да вземе от задната седалка жълтото си яке и, докато го закопчаваше, Джонас подхвърли:
— Хей, шефе, тук ли ще прекараме деня или някой мутант на име Игор ще дойде да ни отвори.
Преди да успее да му отговори, Тави Монахан застана на портала. Лицето й беше мрачно, сякаш бяха дошли непоканени.
— Кейтлин ще се радва да узнае, че сте тук.
— Е, щом някой ще се радва, е добре — измърмори Джонас и тръгна да вземе брезентовата си чанта и куфара на Верити от багажника.
Верити се направи отново, че не го е чула. Бе решила, че е много по-разумно просто да не му обръща внимание.
Последваха Тави по алея, павирана със сив и черен мрамор. Почти всичко в къщата беше изработено в тези два цвята. Верити мислено се съгласи, че Джонас е бил прав. Дизайнерът се беше престарал с идеята си къщата да изглежда колкото се може по-ефектна. Имаше прекалено много бетон и стомана, а необичайните прозорци осигуряваха светлината едновременно и на трите етажа. Интериорът се оказа също толкова странен, колкото и фасадата.
Това, което видяха вътре, не приличаше на нищо срещано досега. Стоманена стълба с перила обхващаше всички нива и ниши на къщата. Преобладаваха заоблените форми, а в коридора, в който влязоха, нямаше нито един ъгъл.
— Мис Еймс, това е вашата стая.
Тави отвори вратата на мрачна стая със стени от сиво чер гранит. В нея имаше и един от тези прозорци, наподобяващи око на насекомо, който гледаше към брега на океана. Нямаше мебели, с изключение на огромно метално легло. Четирите му колони бяха прикрепени за тавана, а на тях беше опънат тънък черен балдахин.
— Много интересна стая — отбеляза Верити с пресилен ентусиазъм.
Джонас й хвърли мрачен поглед, за да й подскаже, че същата дума „интересна“ бе използвала и за да определи начина, по който той я бе любил. Прочете в очите му, че още помни тази дума и скрития й подтекст. Усети, че руменина избива по бузите й.
— Мистър Куоръл, вашата стая е в дъното на този коридор. Кейтлин ви очаква след това на долния етаж.
Когато Джонас отвори посочената му врата, погледът му веднага бе прикован от старинната рапира, закачена близо до леглото.
— Един момент, мис Монахан…
Той се приближи бавно, за да огледа оръжието, но не се осмели да го докосне. Верити не сдържа любопитството си.
— Това антична рапира ли е?
— Да, на такава прилича, или е добро копие. Не знаех, че Кейтлин колекционира подобни неща. Или е само за декорация?
Тави вдигна рамене.
— Тази рапира винаги си е била там, откакто Кейтлин купи тази къща. Има и други подобни във всяка спалня. Предполагам, че предишният собственик ги е колекционирал. Наследниците му продадоха всичко заедно с мебелите и тези оръжия. Не знаем дали са оригинали. Просто Кейтлин не се интересува от подобни неща.
— Ще се преоблека и ще те чакам пред стаята ти — каза Джонас, когато Тави се оттегли.
— Да, Джонас, както кажеш — отвърна Верити.
Кейтлин ги очакваше на първия етаж в просторна дневна с изглед към океана. Стоеше с гръб към тях, вперила очи в разбиващите се вълни.
— Благодаря ти, че дойде, скъпа — обърна се към Верити.
Тя усети, че изрича тези думи с известно облекчение. Явно Кейтлин се бе съмнявала, дали изобщо ще дойдат. Тръпки на съчувствие преминаха през тялото й. Направи няколко крачки и я прегърна приятелски.
— Благодаря ти, че ни покани, Кейтлин. О, какъв прекрасен изглед! Имам чувството, че океанът и скалите нарочно са създадени заради тази къща.
Евинджър махна с ръка.
— Къщата не е нищо особено, даже я намирам за грозна, но засега ми върши работа. Моля, седнете — посочи им ниско канапе, покрито със сива коприна.
— Тави приготвя обяда. Докато вие сте тук, ще имаме само вегетарианско меню.
— О, чудесно! Много мило от твоя страна. Надявам се, че не ти създаваме излишни проблеми. Аз не съм толкова придирчива относно яденето.
— Кейтлин, защо се тревожиш толкова. Просто можеш да купиш няколко хамбургера от близката закусвалня. Верити много си пада по тези деликатеси.
— Кейт, не му обръщай внимание. Мистър Куоръл има особено чувство за хумор.
— Ще се постарая да запомня това. Не мога да ви предложа някакви по-особени развлечения този следобед, но ако желаете, можете да разгледате околността. Приближава се буря, а скалите са фантастични, когато вятърът духа срещу брега. Внимавайте все пак, защото камъните стават хлъзгави и опасни. Предишният собственик беше поставил предпазна мрежа, но вече на много места се е скъсала. Аз не си направих труда да я ремонтирам, защото никога не се разхождам. Ако искате да отидете до плажа, ще ви покажа, по коя пътека да слезете.
— Да, ще е много вълнуващо да се разходим — отговори Верити с тайната мисъл, че ще може да остане насаме с Джонас.
„Крайно време е да го накарам да се държи по-прилично, поне докато сме в къщата й.“
— Кейтлин, ще може ли да разгледаме твоето ателие, за мен то ще е най-интересно?
— На най-горния етаж е. Ако искате, ще ви заведа, докато чакаме Тави да приготви обяда.
— Чудесно, никога досега не съм посещавала истинско ателие.
— Е, да вървим тогава.
Джонас ги последва с намусено изражение.
— Кейт, кога купи тази къща?
— Преди повече от три години. Когато я обявиха за продан, нямаше много кандидати. Гледката към океана е великолепна, но хората, които могат да си позволят да притежават такава голяма къща, бяха отблъснати от архитектурата.
— Да, малко е странна…
— Няма нужда да си любезна, скъпа, къщата е ужасно грозна. Но изглежда, че на предишния собственик му е допаднала. Или просто не й е обръщал внимание.
— А кой е бил предишният собственик?
— Името му е Сендкуист. Бил е заможен бизнесмен и я е използвал само през уикендите. Отсъствал от офиса си няколко дни и, когато предприели издирване, го открили долу на плажа. Може да се е подхлъзнал от скалите, но местните жители не мислят така. Предполагат, че някой умишлено го е блъснал, обаче това си е само предположение. В протоколите на полицията е записано като нещастен случай.
— А кой ти подсказа, че може да е убийство?
— Хората от селцето, през което сте минали. Споменаха ми, че къщата е била използвана за диви оргии и садистични ритуали. Сендкуист, изглежда, често е устройвал пиршества, но никога не е канил съседите си. Затова и се носят такива слухове. Никой от тях не изглеждаше учуден или натъжен от неговата смърт. Но
