както и да е, това вече няма значение.
— Наоколо няма призраци, нали?
— Ние винаги носим по няколко призрака в душите си, Верити. В някои хора те са повече, в други по- малко. Но откакто съм тук, не съм срещала духа на мистър Сендкуист.
— И няма начин да го срещнете, защото духът му обикаля скалите, от които е паднал — вметна иронично Джонас и се обърна, за да срещне неодобрителния поглед на Верити.
Ателието беше на последния етаж и заемаше по-голямата му част. Това беше и първото помещение, което не бе сиво-черно. Всичко бе в бяло — от тавана до мрамора на пода. На статива имаше картина, малко по-голяма от останалите и все още покрита с драперия. В средата имаше маса, покрита с безброй петна от бои, натрупани през годините работа. По нея бяха безразборно разхвърляни четки, туби с маслени бои, шпакли.
— Това ли е картината, върху която работиш в момента? — попита Верити.
— Това е „Кръвожадност“. Завърших я преди няколко месеца. Готвя се скоро да я продам и дотогава не искам никой да я види.
Любопитството на Верити се засили, макар че и самата тя не знаеше защо.
— А кога мислиш да я продадеш, Кейтлин. Много ми е интересно какво е нарисувано на нея?
— Съвсем скоро, скъпа, съвсем скоро. А сега да слизаме долу. Тави сигурно вече е сервирала обяда.
Наближаваше полунощ, когато Тави подготви Кейтлин за лягане. Свали скобата от сакатия й крак, а после наля обичайната й чаша бренди.
— Може и да не я докосне. Днес се приближи и я разгледа, но дори ръката си не вдигна — рече замислено.
— По-късно няма да може да й устои, скъпа. Рапирата е от Ренесанса, има подходящо минало и е сто процента автентична. Ние с теб не можем да го усетим, но съм сигурна, че тя е заредена с товар от кървави емоции. Атомите на метала са запазили стенания, болка и смърт.
Той ще я вземе в ръцете си поне за минута-две, защото това оръжие го привлича като магнит. А когато откачи рапирата от стената, ще разберем, дали е съхранил таланта си. Длъжен е да реагира по някакъв начин.
Кейтлин обърна глава към малък монитор, поставен на нощното й шкафче. На екрана се виждаше черно-бяло изображение на антична рапира.
— Камерата работи много добре, Тави.
— Да, проверих я два пъти днес следобед, докато Верити и Куоръл се разхождаха. Ако той я вземе от стената и действително реагира по някакъв начин, всичко ще бъде записано на видеокасета. Надявам се само да не го направи при изгасено осветление.
— Не, това е малко вероятно. Оръжието е безценна вещ за него и ще го разгледа на светло.
— А ти ще можеш ли да определиш реакцията му, ако например я вземе, а после веднага я окачи на стената?
— Да, ще мога, защото вече знам какво да очаквам.
— Не ми се сърди, но много не вярвам в неговите способности. В каква област бяха те?
— Парапсихичното, Тави — Кейтлин отпи от брендито, но очите й останаха приковани в екрана. — Ще повярваш най-лесно, когато го видиш. Той едва не уби човек последния път, когато го наблюдавах.
— Господи, това е опасно. Ако си права и рапирата наистина му окаже силно въздействие, може да полудее и да ни убие всички, докато спим.
— Не, ние ще бъдем в безопасност, защото атмосферата в къщата е много по-различна от мястото, където за последен път е била използвана рапирата. Лабораторните изследвания също го потвърдиха.
— А какво може да се очаква от него тази нощ?
— Мисля, че първо само ще я докосне. После любопитството му ще нарасне и ще я свали от стената. Напрежението от емоциите ще го разтърси и той ще пусне рапирата на пода. Когато бях във „Винсънт“, често правеше така по време на експериментите. Знаеш ли, интересно ми е какво ли вижда, когато докосне старинен предмет? Дали усеща само емоции или има някакви видения?
Тави вдигна рамене и започна да масажира краката на Кейтлин. Не знаеше дали да вярва на всичко това, но нямаше сили да промени мислите и плановете на своята работодателка. „Горката, сигурно живее само заради тона проклето отмъщение.“
Картината на монитора засега оставаше непроменена.
Джонас погледна часовника си, намръщи се и сложи на шкафчето книгата, която четеше. Беше сборник поеми на Лоренцо де Медичи и му бе препоръчана от стария Емерсън Еймс. Взел я бе с надеждата, че може да научи нещо от този шедьовър, а и за да подобри нивото на собствената си поезия. Лоренцо бе бил истински ренесансов мъж — познавач и ценител на изкуството, хитър банкер и лихвар, политик, преподавател и поет. И явно умело е държал и сабята, след като се е справил с опита за покушение срещу него. Мъж, който е имал и тънко чувство за хумор.
Отвори отново томчето, за да си припомни една карнавална песен, посветена на бога на виното и веселието Бакхус. Жени, настроение и много вино имаше там, но в подтекста прозираше и предупреждението: „Животът е твърде кратък, за да се отлагат удоволствията, празненствата и щастието.“ Лоренцо сигурно бе имал и добре развито шесто чувство, защото бе умрял на 43 години.
Джонас отхвърли мрачната мисъл, че само след шест години ще е на същата възраст. Беше пропилял доста време от живота си, бягайки от нещо, което не само че не можеше да управлява, но и не можеше да разбере. „Дали да не си взема поука от Лоренцо и да се отдам на удоволствията?…“
Стана от леглото и се приближи до прозореца, беше свалил ризата и обувките си, оставайки само по дънки. Самозалъгваше се, че след като се съблече, ще може направо да си легне и заспи. Стаята му оказваше лошо въздействие, карайки го да се чувства объркан и безпомощен.
Не му харесваше леглото, къщата, а и цялата ситуация. Чувството му, че нещо ужасно предстои да се случи, се усилваше. Всичко, свързано с Кейтлин Евинджър, го караше да бъде нащрек, сякаш включваше в съзнанието му невидими алармени системи. Можеше само да се надява, че Верити ще го разбере, но засега тя оставаше на противоположната страна, опитвайки се да бъде приятелка с художничката.
„Колко ли знае Кейтлин за мен? Като че ли много повече от това, което сподели в ресторанта.“
Мрачната стая вече му действаше прекалено потискащо. Нямаше нужда да гадае за причината. Още щом влезе, бе забелязал рапирата на стената. От около час се опитваше да не й обръща внимание, взирайки се в тъмнината и концентрирайки се върху мислите си. След като вече беше открил Верити, можеше да мисли и за бъдещето си, а не както преди, да бяга от него.
Бурята беше разбушувала океана, но сега навлизаше в пълната си мощ. Дъждът биеше като с чукчета изпъкналите прозорци, а вятърът пищеше по острите скали. За момент си спомни разказа на Кейтлин за смъртта на предишния собственик. „Дали Верити лежи оттатък с отворени очи, уплашена от бурята, чакаща призрака на Сендкуист или мен, за да я взема в прегръдките си?“
Спомни си и нощта, когато бе докоснал един от пистолетите на Емерсън и бе обзет от неудържимото желание да се люби с Верити. След като я беше преследвал по безкрайния коридор на съзнанието си, не бе успял да се справи със страстта да я има в действителност, да усеща, че двамата са едно цяло. Тялото му се наля с напрежение и усилваща се възбуда, когато си припомни подробности от тяхната любовна нощ. Беше се потопил и изчезнал в нейната плът, в пухкавия облак на удоволствието и екстаза. Струваше му твърде много усилия да спази обещанието, което си беше дал, да не избързва отново, защото още усещаше нежното изтезание от стегнатите й бедра и от острите й нокти, раздиращи кожата на гърба му. Не познаваше жена, толкова сексапилна и същевременно непокварена. Все още не можеше да разбере защо досега се бе лишила от удоволствието на секса.
Направи кисела гримаса при спомена за своето нетърпение и прибързаност. На Верити все още й предстоеше да изпита истинската наслада от любовта, да узнае тайните на тялото си.
Отдръпна се от стъклото и изруга тихо, усещайки, че е максимално възбуден. Само мисълта, че в съседната стая Верити лежи гола, го караше да се напряга. „По дяволите! На моята възраст би трябвало вече да мога да се контролирам. По-добре е да си взема студен душ.“
Силната му възбуда си имаше и положителна страна — поне за момент вниманието му беше отклонено от висящата на стената рапира.
