Тя го перна леко по рамото.
— Никаква сутрин. Искам да знам какво точно се случи тази вечер. Защо се появи с рапира в ръка? Кошмар ли сънуваше?
Джонас дълго време остана мълчалив и Верити си помисли, че вече е заспал. Но той изохка, отдръпна се от нея и легна по гръб.
— Може и така да се каже.
— Джонас…
Джонас се надигна на лакът и се взря в очите й. Имаше нещо необикновено в погледа му. Там гореше флорентинското злато.
— Виж, Верити, това е дълга история. Сигурна ли си, че искаш да я чуеш точно сега?
— Да, абсолютно. Искам да ми обясниш какво точно се случи? Често ли страдаш от кошмари и сомнамбулизъм?
— Не. Само когато съм невнимателен. И повярвай ми, през последните пет години съм особено внимателен.
Той стана и се приближи до изпъкналия навън прозорец. Дъждът барабанеше по стъклото, от време на време заглушаван от грохота на гръмотевиците.
— Верити, не само че няма да разбереш това, но и едва ли ще ми повярваш. Ще си помислиш, че съм ненормален. И може би ще си права, защото и аз също често си го мисля.
— Разкажи ми, после ще го обсъждаме.
— Не, не смятам да го правя тази нощ. По-добре ще е, когато ме опознаеш. Тогава може би ще ми повярваш.
— Не ме занасяй, Джонас. Искам да знам какво, по дяволите, става с теб? За добро или лошо, искам истината. Вече се любихме два пъти и едва ли ще спрем дотук. Между нас се заражда някаква връзка. Ти ми дължиш тези отговори, защото не побягнах, а ти помогнах.
— Както винаги, „малката господарка“ не търпи възражение.
— Но аз имам право да знам повече за теб, нали?
— Е, добре. Така е наистина. Надявам се да свършим по-бързо с това. А какво ще стане по-нататък, зависи само от теб. Ще те питам първо, чувала ли си нещо за психометрията?
Верити замълча. Не бе очаквала, че разговорът им ще се развива в такава посока. Мислеше, че й предстои да изслуша дълга история за кошмари и как са възникнали те. Готова бе да чуе за някакъв кошмар от реалния живот, който и сега преследваше Джонас.
— Имаш предвид науката ли? Учението, което твърди, че хората могат да узнаят историята на един предмет само като го докоснат?
— Да, точно това. Образователната система на баща ти добре те е подготвила. Накратко казано, аз имам такива способности. Веднъж ме обвини, че съм бил мързелив, защото не съм използвал таланта си. Това, уви, не е талант, а проклятие.
Верити се намръщи, преосмисляйки чутото. Никога досега не беше й се налагало да обръща внимание на парапсихологията и паранормалното. Винаги ги беше смятала за модни увлечения, за които един момент всички говореха, а после ги забравяха. Струваха й се интересни и странни, но никога не ги бе вземала на сериозно.
— Ще ми обясниш ли, защо мислиш, че притежаваш подобни способности?
— Аз не мисля, а съм убеден.
— О, Джонас, не се хващай за думата. Искам само да разбера какво става?
— Знам, Верити, но аз просто нямам изпитан, лесен начин, по който да ти обясня всичко.
— Кога за първи път реши, че имаш способности в това… в психометрията?
— Само не се отнасяй с мен като с побъркан. Започнах да се замислям за това, когато бях в първи курс на колежа. Отначало не беше нищо особено. Само чувствах нещо като предупреждение, когато държах в ръка предмет от древността, по някакъв начин свързан с насилие.
— Нещо като тази стара рапира?
— Да, точно така. В детството си не съм имал достъп до частни колекции или музейни сбирки. В нашия квартал се тревожехме повече за настоящето, отколкото за миналото. Майка ми ме отгледа сама, след като се разделиха с баща ми. Работеше като секретарка и парите вечно не достигаха. Затова и когато растях, вниманието ми беше концентрирано изцяло върху настоящето. Най-важните въпроси от детството ми бяха от рода на този, дали ще ни спрат електричеството, когато закъснеем с плащането на таксата.
— Разбирам те напълно. Аз съм преживяла почти същото. Имахме достатъчно пари едва след като татко продаде правата на „Съпоставяне“. Аз бях тази, която водеше домашното счетоводство. Постоянно трябваше да измислям начини как да си платим наема малко по-късно, без да ни изхвърлят на улицата.
Джонас й отвърна с усмивка:
— Това обяснява защо и сега имаш някои проблеми с характера си.
— О, нямам никакви проблеми. От най-добри приятелски чувства се опитвах само да разбера какво се случи тази вечер.
— Добре де, съжалявам. Само се пошегувах. Докъде бях стигнал? А, да. Исках да ти кажа, че не съм сигурен дали детството е забавило проявата на таланта ми. Това беше и често задаван въпрос между „приятелчетата“ с бели престилки.
Верити почувства, че й става интересно. „Може би има и нещо друго, освен въображение в разказа му?“
— Бил си изследван?
— Хиляди пъти. Някакъв ексцентричен старец на име Райт дари огромна сума на „Винсънт“ за изследване на паранормалните явления. Ръководството на колежа в началото беше ужасено, но кой се отказва от пари в брой. Щом има средства, ще има и голям брой изследователи, готови да ги използват, независимо колко е странна насоката. По това време лабораторията на колежа бе станала най-добрата в страната, но тогава пък нямаше и сериозна конкуренция.
— А сега?
— Вече не съществуват подобни изследвания. След като Райт умря, намаляха и другите дарения. Нали знаеш, че никой не взема на сериозно институция, занимаваща се с подобна дейност. Ръководството реши да закрие лабораторията и то беше за добро — тези „изследователи“ бяха жадни за пари безмозъчни типове.
— Продължавай, какво стана по-нататък?
— Започнах да работя по един от проектите, занимаващ се с психометрия. Исках да науча повече, защото чувствах, че имам някакви заложби в тази област. За времето, докато зарязах програмата, вече напълно бях усъвършенствал таланта си.
— А как те избраха за обект на изследвания?
— Преди да привлечем външни хора, изследвахме почти всички студенти, дали са усещали или имат заложени паранормални способности. Споделих, че изпитвам някакви чувства, когато докосвам предмети, свързани с определена епоха или са с жестока история. Тестовете започнаха, а моята способност се усилваше.
— Мислиш, че има пряка връзка между изследователската програма и усъвършенстването на таланта ти?
— Няма друго обяснение. Това предизвика едва ли не сензация в лабораторията. Започнах да усещам, че става нещо странно, нещо нередно. Това ме тревожеше, правеше ме нервен, но никой не го беше грижа за моите предчувствия. Аз бях нещо като голяма бяла мишка. Имах по-голяма издържливост, говорех, описвах това, което съм видял. Какво можеха повече да желаят.
— Всичко започна да те дразни, нали?
— И още как. Понякога направо бях бесен. Всеки лаборант напираше да вземе частица от мен. Всеки искаше да направи нещо велико и да остане в историята. Исках да се откажа, но вече не можех. Не можех, защото изкушението бе по-силно от волята ми. Започнах да не спя, да не ходя на лекции, нямах никакъв социален живот, но бях ужасно запален. Исках да знам какво е това. Исках да мога да управлявам тази странна способност. По дяволите, всичко ставаше част от мен, а аз се обезличавах.
— Какво искаш да кажеш?
