те.
— За какъв коридор говориш? Джонас се засмя.
— Мислех си, дали ще се предаде и в твоето съзнание по същия начин. Сега съм сигурен, че е така. Интересно е, нали?
— Джонас, моля те…
Молбата й остана незавършена. Просто не знаеше какво да каже. Досега беше абсолютно сигурна, че видението е било само плод на нейното въображение.
— Говоря за един дълъг, може би безкраен, тъмен тунел. През него можеш да се върнеш назад, но можеш и да вървиш напред в безкрайността. Ако, разбира се, има такова нещо като безкрайност, в което лично аз се съмнявам. Може би има хиляди такива коридори и всеки един от тях съществува самостоятелно…
— Джонас, не разбирам нищо от това…
— Разбираш много добре, Верити. Имаш чудесно образование и разбираш всичко, но просто не искаш да чуеш това, което искам да ти кажа — златото в очите му се разгоря. — Няма какво друго да направиш, нали? Независимо дали ти харесва, или не, затворена си в бързо движеща се кола с един луд мъж, който случайно е твой любовник и мие чиниите на ресторанта ти.
Верити изтръпна. Ироничната му забележка беше твърде близо до това, което самата тя си мислеше тази сутрин. „Ако Джонас ме познава толкова добре, че вече да чете и мислите ми, аз съм в опасност.“
— Казах ти, не съм и споменавала, че си луд, а двете нощи с мен не те правят автоматично мой любовник. По-скоро си нещо като временен интимен приятел.
— Така значи? „Временен интимен приятел“! Кажи ми нещо, Верити, ти използваш ли ме?
— Що за глупост пък е това? Знаеш кой използва най-много нашата връзка?
— Не съм много сигурен в това. Все още се чудя, защо, след като толкова години си се въздържала, реши да го направиш точно с мен.
— Не съм те завлякла в леглото си, ти сам ми се натискаше, забрави ли?
— Глупости! Ти ме заведе там. Желаеше ме и не ми подхвърляй, че съм те изнасилил, защото ще спра колата и ще ти покажа…
— Заплахи ли са това, Джонас?
— Не, само приятелско предупреждение. А сега отговори на въпроса ми. Използваш ли ме? Искам да знам на каква основа се гради нашата връзка.
— О, ставаш нагъл и това ме дразни. Как е възможно да те използвам? Посочи ми една-единствена причина.
— Като експеримент.
— Експеримент?!
— Да, защо не? Бил съм много пъти обект на всякакви изследвания и опити, затова надушвам сценария, даже когато се крие от мен. Ами погледни се, Верити. Наближаваш тридесетте, а на хоризонта няма никой. Дяволска работа, нали? Няма дори и един нещастник, с когото да прекараш уикенда. Но това е нормално, избирала си прекалено много и прекалено дълго време. Или всеки мъж, който се е опитал да те доближи, е избягал като попарен от острия ти език. Но както и да е, сама знаеш причината, за да останеш стара мома. Естествено, ти си страстна жена, но се стараеш да прикриваш чувствата и нуждите си. Сигурно си си мислила, че едва ли някога ще правиш секс, че едва ли някога ще си замесена в истинска любовна история. Започваш да се отчайваш, виждайки как младостта ти…
— Престани веднага! Може да съм избирала повече, да съм търсила идеалния мъж, но никога не съм се отчайвала.
— Глупости, няма жена на света, която да не е отчаяна в подобна ситуация.
— Гадно, егоистично, тъпо копеле!
— Колко мило. Чакай малко, опитвам се да разбера истината. Искам да разбера само, дали отново съм в ролята на бяла мишка. Да разбера, дали ме използваш, само за да откриеш вкуса на това, което ти е липсвало през годините. Какво по-добро за теб — аз не съм адвокат или доктор, това не те обвързва, между нас има привличане, а и съм много добър в онази работа. Още повече, че ти можеш да ме контролираш напълно. По дяволите, аз работя за теб! Какво повече можеш да искаш? Винаги можеш да ме уволниш, ако съм скучен или започна да ти досаждам в леглото, нали?
Верити мълчаливо се загледа през прозореца към крайпътните дървета.
— Все пак няма ли да чуя отговора на въпроса си?
— Пак ли започваш? Нямам никакво намерение да ти отговарям. Ще те оставя да се тормозиш, а аз сериозно трябва да си помисля, защо оставям един луд човек да ми мие чиниите.
Настъпи ледена тишина, а после Джонас изрече с изненадващо спокоен глас:
— Мислиш ли, че наистина нещо ми има?
Верити мълчеше, питайки се, какво бе виждала в тези златисти очи. Бе открила интелигентност, страст, хумор и често пъти гняв, но никога нещо безумно.
— Не, не мисля.
— Благодаря ти.
— Разкажи ми за… този коридор.
Изражението на лицето му се промени. Джонас свали едната си ръка от волана и погали студените й пръсти.
— Не се страхувай, скъпа. Винаги, когато ти си вътре, аз ще бъда при теб. В противен случай можеш да полудееш и аз не знам какво може да видя там.
— А ти виждаш ли себе си, когато изпадаш в транс, или както и да наричаш състоянието, в което се намираше снощи.
— Може би само за части от секундата. Веднага щом взема в ръка някакъв предмет, се озовавам в дълъг, тъмен тунел, свързващ миналото с настоящето. Не знам дали ти виждаш същото, но предполагам, че е така. А това ще ни помогне твърде много, Верити. Щом виждаме едни и същи неща, ще можем да направим и по-точни изводи.
— Може би използваш телепатия и ми предаваш всичко това. Ако този коридор е плод на твоето съзнание и ти можеш да ме накараш да го видя, следователно това няма нищо общо с психометрията.
— Искаш да ми кажеш, че ти е по-лесно да приемеш телепатията, отколкото психометрията.
— Може да ти звучи глупаво, но сигурно е така. Доста хора могат да приемат или предават звуци и думи по телепатичен път. По-лесно ми е да повярвам в телепатията — някак ми е по-близка и разбираема. Когато стане дума за психометрия, говориш за силите на миналото, а от това ме побиват тръпки.
— Да разбирам ли, че според теб телепатията е нещо по-нормално?
— По-приемливо. Бил ли си тестван във „Винсънт“ за подобни способности?
— Да-а. И ще трябва да те разочаровам. Не показах никакви телепатични заложби. А експериментът беше проведен още в началото, когато не бях толкова добър в психометрията.
— Ти май наистина вярваш във всичко, което ми разказваш?
— Но това едва не ме погуби, Верити. Едва не отнех живота и на друг човек. Бях принуден да приема действителността.
— И сега, след като ме намери, искаш да видиш до каква степен можеш да се контролираш?
— Да, но нямах намерение да избързвам. Честно да ти кажа, не знаех как ще ти го обясня. Но снощи видя всичко и вече няма защо да отлагаме.
— Или с две думи, край на преструвките?
— Е, какво ще кажеш, ще ми помогнеш ли да направим няколко експеримента?
„Сигурно аз съм лудата в тази кола“ — помисли си Верити, преди да кимне с глава.
— Добре, съгласна съм. Нямам намерение да остана без помощник по средата на зимата. Ще ти помогна, но нищо повече не искай от мен.
Джонас се усмихна широко.
— Както винаги благосклонна. Благодаря ви, Ваше Височество.
Тави допълни чашата с кафе и я подаде на Кейтлин, която гледаше навън към брега на океана.
— Скъпа, все още ли мислиш, че можеш да контролираш действията му по време на бала?
