бъде използвано у всеки. Това бе и основна причина, бизнесът му да се развива все по-добре.
Откакто Хач работеше за него, в офиса нищо не се беше променило, с изключение на увеличаващата се колекция от мечове, рапири и други смъртоносни оръжия. Единствената вещ, която бе предназначена да предизвика смърт, беше една картина на Кейтлин Евинджър. Хач изпитваше отвращение от нея, макар на глас да изказваше възхищението си от платното. Не знаеше със сигурност, дали Кинкейд беше купил картината като инвестиция или му бе харесало изображението на жена, плуваща в кърваво море.
Търпеливо очакваше указания от своя работодател. Кинкейд се беше извъртял с гръб към него и се любуваше на изгледа от върха на небостъргача.
— Получи ли доклада за Кейтлин Евинджър от изминалата седмица?
— Да, сър. Частната агенция не я изпуска от очи, още щом разбрахте, че се готви да приключи кариерата си.
Хач запрелиства бележника си и мислено благодари на Бога, че предварително се беше подготвил за този въпрос.
— Според агентите, Евинджър е напуснала минералните бани преди уикенда. А в понеделник е имала гости. Дошли са по обед и са си тръгнали във вторник сутринта.
— Имала е гости?! — веждите на Кинкейд рязко се повдигнаха. — Но това е твърде необичайно. Никой не е посещавал къщата от години. Живее като отшелничка и не е дала нито едно интервю. Какво знаеше за гостите й.
— Това са хора, с които се е запознала в Сикуънс Спрингс — собственичката на вегетарианския ресторант на име Верити Еймс и нейният сервитьор Джонас Куоръл. Има забележка… хъм, че спят заедно. Но мисля, че и двамата не могат да ви бъдат конкуренти, сър. Мис Еймс едва свързва двата края, а Куоръл е само един мияч на чинии. Няма откъде да имат средства за подобна инвестиция в изкуството.
— Никога не бъди толкова сигурен, Хач. Художниците са непредсказуеми и ексцентрични натури. Дори и от информацията, която получаваме от агенцията се разбира, че Евинджър не прави изключение, а е дори и малко по-странна от някои свои колеги. Може да й е хрумнало, че точно тези двама нещастници заслужават първи да видят нейната последна картина. Може би някой от тях има богат татко и ще се опита да купи „Кръвожадност“.
Хач реши, че най-после е дошъл подходящият момент да извади зайчето от цилиндъра.
— Бил е подслушан телефонен разговор на Евинджър с един от нейните агенти. Казала е, че ще продаде „Кръвожадност“ на търг.
— Какво, на търг ли?!
— Да, и това ще бъде частно наддаване в нейната къща.
— Кога? Кой е поканен? — двата въпроса бяха изстреляни като куршуми.
Хач се намръщи леко.
— Точно това не е много ясно, сър. Тя организира бал или парти, нещо като сбогуване с артистичния свят. Ще присъстват доста хора, но само единици ще останат на следващия ден, за да наддават за картината.
— По дяволите! Хач, аз трябва да съм сред тях. Искам покана за този търг. „Кръвожадност“ трябва да стане моя.
Хач кимна мълчаливо с глава. „Колкото и да е ексцентричен един художник, ще е очарован, когато разбере, че Деймън Кинкейд се е заинтересувал от негова картина.“ Щом шефът му участваше в наддаване, беше сигурно, че картината ще получи максимално високата си цена. А Кинкейд пожелаеше ли да притежава нещо, той го купуваше, без значение какво трябваше да заплати за него. „Ако Евинджър има малко здрав разум, едва ли ще се колебае да го включи в списъка на наддаващите.“
— Веднага ще се свържа с нейния мениджър за Сан Франциско, сър.
— Направи го, и то веднага!
Устата на Хач леко се изкриви, макар че беше свикнал със заповедническия тон на шефа си.
— След малко ще имате отговор, сър.
Излезе от офиса с обичайното чувство на облекчение. Имаше усещането, че плува, а около него се върти акула, чакайки удобен момент, за да го захапе.
Кинкейд се обърна отново към прозореца, щом вратата се затвори след неговия секретар. „По дяволите! Колко пъти ще трябва да се връщам на това проклето място. Не стават ли прекалено много съвпадения?!“
Отпусна се в удобния стол, а мислите му се върнаха към деня, когато за първи път бе прекрачил прага на тази неприятна къща. Тогава беше млад, неопитен и опиянен от властта и парите, които постепенно натрупваше. Къщата все още принадлежеше на Сендкуист, негов партньор и близък приятел. След гибелта му Кинкейд бе особено внимателен, за да избегне нови приятелства, те бяха прекалено опасни. С удоволствие беше открил, че Сендкуист споделя неговите вкусове, що се отнасяше до жените и секса. И двамата нямаха особени предразсъдъци и задръжки. Тяхното приятелство бе превърнало секса в екзотично преживяване. Сендкуист безспорно притежаваше талант при подбирането на проститутки и организирането след това на пищни оргии. Пари, заплахи и наркотици осигуряваха мълчанието на жертвите. Но Кинкейд бе направил сериозна грешка със Сюзън Конъли — красиво, наивно младо момиче, което беше лудо влюбено в него. Бе я завел през един уикенд в къщата на скалите. Все още получаваше ерекция, когато си спомняше, как бе отнел девствеността й и каква прекрасна нощ бе прекарал с нея. Сюзън се бе опитала да избяга рано на другата сутрин, но той се беше погрижил за всичко. Един камион се бе поднесъл „случайно“ и беше блъснал колата й. „Обикновена автомобилна катастрофа“ — само трябваше да се убеди след това, че е мъртва.
След смъртта на Сюзън Конъли разбра, че това е и краят на екзотичните им събирания. Бизнесът му се разрастваше стремително и не можеше повече да се излага на подобни опасности. Сендкуист бе отвърнал, че го разбира, и че това няма да им попречи да бъдат приятели.
Всичко вървеше добре до преди три години, когато намери в пощата си първото заплашително писмо. Още си спомняше шока, който бе получил от него. Не можеше да си обясни, как е бил толкова наивен и доверчив. Сендкуист бе използвал скрити видеокамери и искаше астрономическа сума, за да му предаде касетите. Оставаше му само един вариант — отново да се върне в къщата на скалите. Лесно беше преодолял охранителните системи, защото добре ги познаваше от предишните си посещения.
Бе открил Сендкуист на третия етаж, дрогиран от поредната си доза наркотици. Той изобщо не го бе разпознал, така че не беше никакъв проблем да го изведе в задния двор и да го бутне от скалите.
Полицията само бе констатирала смъртта му и я бе определила като нещастен случай, причинен от свръхдоза.
Кинкейд бе изследвал внимателно къщата и бе унищожил още същата вечер всички видеокасети. До неотдавна не знаеше, че имението има нов собственик. Узна го, когато се дочуха слуховете, че Кейтлин Евинджър слага край на кариерата си. Вече притежаваше три нейни картини и за него те не бяха само инвестиции. Имаше в тях нещо репресивно, жестоко, а понякога и тъжно, което го сближаваше с тази жена. По някакъв необясним начин изкуството й го привличаше.
Новината, че Евинджър ще продаде последната си картина, се беше разпространила като горски пожар сред колекционерите. Желанието му да притежава тази творба, бе огромно. Това беше и причината да наеме частна детективска агенция, която да следи всяка стъпка на художничката. Имаше предчувствието, че Евинджър ще сложи край на живота си, а това значеше, че картините й щяха да се продават на космически цени. Ако успееше да купи „Кръвожадност“, можеше дори и сам да й помогне да избере начина, по който да извърши самоубийството си. В противен случай след време тя отново би могла да реши да хване четката. Но първостепенната му задача за сега беше, да бъде включен в списъка на гостите й.
Натисна малък бутон на бюрото си. Приятният глас на една от секретарките му пропя почти мигновено.
— Да, мистър Кинкейд?
— Свържи ме с Хач.
— Веднага, мистър Кинкейд.
В слушалката прозвуча мелодичен сигнал.
— Хач е на телефона, сър.
— Хач, когато уредиш всичко относно наддаването, ще се свържеш с агенцията. Искам да знам всичко
