— Нали видя по какъв начин му въздейства рапирата?
— Това, което видях, беше един безпомощен човек. Първо той падна на колене, а после излетя от стаята, все едно се канеше да убие някого. Кейтлин, мисля, че този човек е неуправляем. Нали твърдеше, че не е опасен?
— Честно казано, не очаквах толкова силна реакция, но все пак резултатът е налице. По някакъв начин той се е успокоил, рапирата сутринта беше на стената.
— Имаме късмет, че не нападна теб или Верити. Изглеждаше като полудял, когато взе рапирата.
— Тави, не можеш да разбереш всичко, което става. Знам какво говоря, повярвай ми. Прегледала съм всички протоколи от лабораторията. Зная повече за Куоръл, отколкото той знае за себе си.
— Мислиш ли, че ще го накараш да убие Кинкейд?
— Абсолютно сигурна съм. Вече е докосвал оръжието веднъж, няма да може да му устои и след три седмици. Ще бъде изцяло обладан от емоциите на притежателя на тази рапира. Всичко ще бъде подсилено от ренесансовата атмосфера, която ние с теб ще създадем наоколо. Ефектът върху него ще е поразителен, усещането, че се намира в XVI век, ще е над всичко.
— И той ще използва същата рапира, с която Кинкейд те нарани?
— Да, същата.
Лицето на Кейтлин пребледня. Тя преживяваше отново събитията от онази ужасна нощ.
— Планът ти се основава на това, че Кинкейд ще се опита да прелъсти Верити. Какво ще стане, ако не я намери за сексуално привлекателна?
— Тави, ти ме учудваш. След като толкова години съм го изучавала, знам какви са навиците му. Кинкейд ще получи само една покана и ще е принуден да дойде сам. Ще е отегчен и ще търси възможност за сексуално приключение. Верити ще му допадне. Тя притежава точно такова излъчване, което да разпали най-долните му страсти. Като допълнение ще е тази къща, която Кинкейд познава толкова добре, и свързва с толкова спомени.
— А тези спомени ще събудят скритото чудовище в него.
— Сладострастието е част от неговата натура, скъпа. През целият си живот постоянно е имал нужда и е търсел жертви. А Верити е точно такава. Ще бъде облечена в дълга ренесансова рокля с наметало, косата й ще е фризирана по класически начин — изобщо ще изглежда още по-хубава и привлекателна. Не мислиш ли, че тя излъчва голяма доза невинност? Кинкейд няма да може да й устои. Винаги си е падал по чисти, невинни и красиви неща.
— Но тя не е толкова невинна. Нали спи с Куоръл?
— Тави, трябва да знаеш, че сексът и невинността са две съвсем различни неща. Всичко опира до душата и мислите. Верити е чиста и недокосната като капка роса. Затова и Куоръл не се отделя от нея. Той знае, че душата й е непокварена. Кинкейд също ще я намери за много привлекателна, но ще бъде много по-жесток и безмилостен от Джонас.
— Това не ми харесва, Кейтлин. Всичко е толкова заплетено и мисля, че е прекалено опасно. Все още не е късно да оттеглим поканите. Забрави за това отмъщение и нека водим нормален живот. Моля те, премисли всичко отново, умолявам те.
— След като Кинкейд ме изнасили, съм мислила достатъчно, Тави. Повярвай ми, не съм заспивала по цели нощи. Но това, което съм решила, ще ми донесе справедливост, задоволство, а може би и спокойствие. То е единственият възможен начин всичко да си дойде на мястото. Куоръл ще го обявят за психопат и ще отърве затвора. Никой няма да свърже убийството с мен. Само аз и Кинкейд ще знаем, че най-сетне справедливостта е победила.
— Страхувам се, че живееш само заради това отмъщение, че след като Кинкейд е мъртъв, ще посегнеш на живота си. Това не си заслужава.
— Грешиш, скъпа, заслужава си.
Глава XI
Деймън Маркъс Кинкейд взе от бюрото си един изящен стилет11 и го погали нежно с ръка. Неговият секретар, малко по-възрастен мъж, го гледаше с подчертано уважение.
Макар че шефът му мълчеше, Хач го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че той и камата водеха някакъв разбираем само за тях разговор. Понякога дори подозираше, че неговият работодател не би се отнесъл с такава нежност към нито едно човешко същество. Тези силни, издължени пръсти, които сега изучаваха стилета, бяха на художник, музикант или на творец. Но Кинкейд беше сътворил през живота си само пари и власт.
Хач знаеше, че е по-добре да не пита за произхода на стилета. Носеха се слухове, че Кинкейд поддържал тесни връзки с подземния свят. Понякога, за да се сдобие с някой по-ценен екземпляр за колекцията си, методите му на действие далеч надхвърляха позволеното от закона. Напоследък това силно безпокоеше Хач. Шефът му плащаше добре, но все пак парите не са всичко на този свят. От няколко седмици той тайно беше започнал да си търси работа в околностите на Сан Франциско.
— Прекрасна е, нали? — въздъхна Кинкейд, сякаш говореше за жена, с която се готви да прави любов. — Изящна украса и изработка. Знаеш ли, Хач, че по времето на Ренесанса в Италия са използвали стилета заедно с рапирата. Камата е имала повече защитна функция, а с рапирата са промушвали противника.
— Звучи ми като доста трудно умение.
— Да, наистина. Този стил е налагал продължителни тренировки, но мъжете тогава са имали подходяща мотивация. Било е опасно да отидеш дори до църквата. Убийствата са били нещо като традиция и ежедневие в Италия.
— Разбирам — отвърна Хач, макар че си мислеше съвсем друго.
Имаше чувството, че неговият шеф преминава границата на ентусиазма, особено когато държеше такива смъртоносни оръжия в ръцете си. Ако можеше да се определи това, което често откриваше в погледа му, то беше страст. Но не обикновена колекционерска страст, а нещо тайнствено и опасно.
— Действително, много интересно оръжие. Италианско ли казахте, че е?
Кинкейд рязко вдигна глава и Хач беше принуден да срещне студените му безжизнени очи. Не можеше да свикне с пронизващия му поглед, макар че вече втора година работеше за него.
Деймън Кинкейд наближаваше четиридесетте, но тялото му се намираше в отлична форма. Добре сложено, издължено и силно. За човек, който не знаеше с какво се занимава, това бе фигура на танцьор. Но всеки, който предположеше, че Кинкейд танцува, би сгрешил. Фехтовката беше любимото му занимание.
Чучело, натъпкано със слама, висеше в единия край на огромния му кабинет. По него личаха безбройните промушвания от всякакъв вид оръжия. Хач избягваше да го поглежда, защото то поразително приличаше на обесен човек.
Кинкейд бе красив мъж — висок, строен, с черти на лицето, които биха вдъхновили всеки ренесансов скулптор. Само очите му оставяха някакво неприятно усещане от цялостното му излъчване. Те сякаш нямаха определен цвят. Един път бяха сиво-сини, а друг път изглеждаха сребърни. Рядко издаваха някакви чувства, ако не се брояха проблясъците на неестествена страст и желание. Хач беше разбрал, че трудно може да предвиди, какво е настроението на Кинкейд само по очите му. И сега, когато не беше направил коментара си да звучи по-възторжено, бе сгрешил.
— Да, италиански е — каза Кинкейд, но вече със студен, недоволен глас.
Тъпият въпрос на неговия секретар го беше върнал на земята. Остави стилета на бюрото и заобиколи, за да седне на високия си кожен стол.
Това бяха и единствените мебели в стаята. Масивното махагоново бюро и столът, приличащ на трон. Нямаше шкафове или етажерки за документи, нямаше дори кресла за гости. Който искаше да върти бизнес с Деймън Кинкейд, трябваше да остане прав.
Офисът подсказваше, че е собственост на властен и богат мъж.
Хач се бе убедил, че шефът му интуитивно разбираше всичко за един човек дори и от краткотраен разговор. Кинкейд беше отвън непроницаем, но имаше безспорен талант да определя какво и как може да
