— Хей, не трябва да приемаш това като покана за погребение. Ще ни отнеме само няколко минути и когато свърши, може би ще получа отговор на някои от въпросите си, които съм си задавал цял живот.
Колебанието й постепенно изчезваше. Прав или не, Джонас наистина вярва, че притежава психометрични способности. Това го е направило нещастен, провалило е живота и кариерата му. Не мога просто така да се откажа.
Импулсивно стисна ръката му.
— Добре, да вървим.
— Благодаря ти, Верити. Един ден и аз ще ти се отплатя по някакъв начин, обещавам ти.
— Няма нужда. Приеми го като премия или бакшиш. И без това ти плащам минимална заплата. Готов ли си, татко?
Емерсън, който дремеше на една от масите, се размърда. Някъде из брадата за момент проблеснаха зъбите му.
— Да, хайде да видим какво ще стане.
Заключиха ресторанта и с бързи крачки стигнаха до бунгалото. Емерсън извади изпод леглото куфарчето с пистолетите. Отвори го на масата и после се отдръпна настрана. «Пистолетите изглеждат прекалено зловещо.» — помисли си Верити.
— Какво ще правим сега, Джонас?
— Няма да правиш нищо, освен да седнеш на стола срещу мен. Не се опитвай да се съпротивляваш или бягаш от мен.
— Не съм и мислила да бягам. Нали сама се съгласих да направим експеримента?
— Знам, но инстинктите ти може да са на противоположно мнение. Не забравяй, че в предишните два случая всичко, което виждаше, те ужасяваше.
Фактът, че Джонас знаеше какви са нейните преживявания, я безпокоеше. «Как е възможно това? Той знае дори, че се опитвам да бягам от него. Може би наистина между нас съществува някаква психическа връзка. Но много по-добре ще е да е телепатична, вместо психометрична…»
— Хайде де започваме, за да свършим по-бързо.
Емерсън се надигна от стола си.
— Джонас, аз къде да застана?
— Старче, навъртай се наоколо. Ако видиш, че нещата излизат извън контрол, дръпни пистолета от ръката ми. След като нямам контакт с оръжието, всичко свършва.
— Какво значи това, човече? Да не полудееш и да се нахвърлиш върху нас?
— Всичко ще е наред. Не се тревожи. Щом Верити е с мен, мога да се справя. А и вече веднъж докосвах тези пистолети, вибрациите им не са толкова опасни.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че с тях не е причинена смърт.
Верити потрепери леко.
— Е, това звучи обнадеждаващо. Аз съм готова.
— Господи, какъв ентусиазъм.
Джонас не се поколеба повече. Пресегна се към куфара и взе един от пистолетите. Пред погледа му започнаха да проблясват искрици и той затвори очи. Почти веднага го споходи странното усещане, че трябва да раздели своето място във времето и пространството с някой друг. Стените на стаята започнаха да се замъгляват и изкривяват. Вече със сигурност знаеше, че влиянието на пистолета ще е много по-слабо в сравнение с рапирата. Оръжието, което сега приятно затопляше ръката му, беше поне с два века по- ново.
Студени капки пот избиха по челото му. Тунелът продължаваше да се оформя в съзнанието му, докато най-накрая светлината на стаята изчезна напълно. Придвижи се с няколко крачки напред. Усещаше как пипалата на отдавна отминали емоции вече го очакват и привличат към себе си. За момент ги игнорира и се концентрира, за да открие Верити в лепкавия полумрак. Чувстваше я някъде пред себе си, скрита зад движещите се сенки. Нейното присъствие за първи път го накара да почувства сигурност и спокойствие. Макар и да бе в тунела на времето, все още имаше чрез нея връзка с реалността.
Нещо проблесна в тъмнината отпред. Ето я, това е тя.“ Верити стоеше до стената напрегната, готова да побегне. Бореше се със страха си. Бе стиснала юмруци, сякаш й предстоеше решителна битка. „Колко е смела, малката ми господарка! Но тя винаги е била такава.“ Спомни си как се бе нахвърлила върху Педро, когато се беше опитал да я изнасили.
Джонас продължаваше да напредва в тунела. Усещайки, че може да се контролира, крачките му бяха спокойни и отмерени. В предишните случаи още в началото очакваше връхлитащия го ураган от емоции и образи. Винаги влизането в коридора бе означавало двубой, но не и тази вечер. Вместо ужас и объркване, тялото му бе заляно от топлата вълна на спокойствие и задоволство. Присъствието на Верити поне до този момент възпираше пипалата на миналото. „Ще се опитам да стигна до нея и тогава ще продължа напред.“
Направи още няколко крачки и откри, че Верити го очаква. Чувстваше се като околосветски самотен мореплавател, приближаващ се към родното пристанище. Вече спокойно можеше да изучава сенките и призраците, които се протягаха, за да го докоснат. Първото нещо, което установи, бе това, че с Верити бяха облечени по същия начин, както и цялата вечер. „Изглежда, че тунелът не може да изтрие от съзнанието ни връзката с действителността.“ Голямата разлика се състоеше в това, че и двамата се движеха напълно независимо. Макар навън да бяха седнали на масата, то тук бяха напълно свободни. Джонас забеляза, че Верити е притеснена и се опита да й се усмихне. Доближи я на около метър, но не я докосна. Страхуваше се, че всеки момент ще се обърне и ще побегне.
— Здравей, Верити.
— Здравей. Значи това е, а?
— Да, това е. Прилича на тунел под морето, но вместо вода, тук сме заобиколени от време. Ние сме се гмурнали в него.
Верити отпусна юмруци, но скръсти нервно треперещите си ръце на гърдите си.
— Искаш да кажеш, че различни отрязъци от времето навлизат в този коридор?
— Когато докосна предмет, който е силно зареден с емоции, те нахлуват в коридора и установяват връзка с мен. Сякаш се опитват да ме превърнат в друг човек. Не мога точно да ти обясня, защото и аз не го разбирам.
— Има едно съвсем просто обяснение.
— Какво е то?
— Че може и двамата да сме полудели.
— Не, това не е възможно. Мислил съм много върху това. Ела да отидем напред. Ще срещнем емоциите, които притежава този пистолет.
Верити се поколеба за момент, но после му подаде ръка. Джонас обгърна кръста й и я поведе. Чувстваше напрегнатото й тяло под дланта си, но знаеше, че тя ще удържи на думата си. „Верити винаги ще си остане мъжко момиче.“
Не се наложи да вървят дълго, за да открият това, което търсеха. От сенките изскочиха дузина извиващи се пипала и се насочиха към тях. Бяха във всички цветове на дъгата и се хвърлиха към Джонас, както хищник върху жертвата си. Но после изведнъж нещо се случи. Те се отдръпнаха като попарени и предпазливо се заизнизваха настрани.
— Джонас?! Какво става?
— Спокойно, скъпа, няма да ти направят нищо. Ти не си чувствителна по същия начин към тях, както аз. Привличаш ги като магнит и по този начин аз съм свободен. Чудесно е, виждаш ли колко сме силни, когато сме заедно. Чувстваш ли нещо?
— Не… О, да, чувствам! Но не знам какво… толкова е странно. А ти същото ли преживяваш?
Джонас се отдаде на приятното усещане, че най-после може да се контролира, че най-после е победил. Нямаше нужда повече да се сражава с тези ужасни, извиващи се гадости. Този път те само му се подчиняваха и се отдръпваха от пътя му.
Бавно и предпазливо вдигна свободната си ръка и я приближи към едно от пипалата, пулсиращо в златист цвят. Не беше успял дори да го докосне, когато то се уви около китката му.
