Адреналинът нахлу във вените му, а после всичко се завъртя пред очите му.
… Беше призори. Стоеше на широко, затревено поле, обут във високи хегенски ботуши и широки светлокафяви панталони. Носеше бяла риза с навити ръкави. В ръката си държеше същия пистолет за дуел, който стискаше и в реалността. На няколко метра от него в утринната мъгла се виждаше силует на мъж, държащ подобен пистолет. Далеко зад хълма се чуваше тропот от приближаващ кон. Към тях се приближи мъж в черни дрехи и с цилиндър на главата. Това беше секундантът, който щеше да им даде сигнал за стрелба.
Джонас усещаше какво преживява мъжът, държащ неговия пистолет, макар и да осъзнаваше, че това са чувства повече на страничен наблюдател. Страх, омраза и желание за отмъщение се бяха смесили в едно. Искаше смъртта на копелето, което бе обидило Аманда.
Дойде подготвителният сигнал. Ръката му сякаш от само себе си се изпъна напред. Знаеше, че това не е неговото съзнателно движение, а емоция от миналото. Отсреща противникът му също вдигна пистолета си. Вече очакваше да проехтят изстрели, когато Верити се хвърли към ръката му…
Видението се размаза за част от секундата.
— Джонас, престани веднага! Не искам тази глупост да продължи нито миг повече!
Думите й бяха произнесени с аристократичен английски акцент.
„Може ли всичко това да е истина?“
— Аманда, пусни ме! Сега ще го наредя хубавичко този кучи син, който…
— По дяволите, казвам се Верити! Да се махаме веднага оттук.
Объркан, Джонас отстъпи крачка назад.
— Скъпа, всичко е наред. Не виждаш ли, че се контролирам. Исках да видя само какво ще стане.
— Хайде да се махаме. Как се излиза оттук?
Той разтвори пръстите си и коридорът изчезна изведнъж. Двамата седяха един срещу друг на малката маса. Джонас не се учуди, че е сексуално възбуден, но този път възбудата му беше много по-силна. Имаше огромно желание още сега да хвърли Верити на най-близкото легло.
— Е, как мина вашето мини пътешествие?
— Знаеш ли, татко, случи се нещо ужасно. Едва не загубихме пътническите си чекове.
Глава XII
Джонас усещаше излъчващото се напрежение от Верити, докато вървяха по пътеката към нейното бунгало. Това възпираше поне до известна степен нарастващото му сексуално желание. На нея положително й бе необходимо време след толкова драматично преживяване. „Ако наистина съм джентълмен, не бива да я вкарвам така грубо в леглото, както направих предишните два пъти. Тази нощ ще бъде само за нея. Ще я успокоя, ще я накарам да се чувства сигурна с мен…“
Беше твърдо решен, дори да мобилизира цялата си воля, за да не се поддаде на страстта си.
— Горката ми господарка, сигурно ти е зле?
— Разбира се, че ми е зле. Но не ми казвай, че си и доктор.
— Но, Верити, нали нищо лошо не се случи.
— Не се случи за теб, а за мен?
— Виж, скъпа, още когато намерих обецата ти, знаех, че не си обикновена жена. Че не ме привличаш само физически. Не мога точно да ти опиша чувствата си, когато докосвам малкото златно украшение. Първо беше усещането за сигурност, а после, че по някакъв начин си важна за мен. Вътрешен глас ми казваше: „Върви и я открий!“ Никога преди не съм се чувствал по подобен начин.
— С две думи, си се влюбил в съзнанието, а не в тялото ми.
Джонас стисна по-силно ръката и.
— Моля те, спести ми сарказма си тази вечер. Не виждаш ли, че се опитвам да ти обясня нещо? Когато те открих, нищо не можех да разбера. Какво те правеше по-особена? Всичко се изясни, когато баща ти ме помоли да определя дали пистолетът му е автентичен. Ти стоеше тогава само на няколко крачки от мен. Щом влязох в тунела веднага открих, че нещо се е променило. Разбрах, че за първи път в живота си не съм сам. Ти също беше там.
— Това не се ли получаваше при опитите във Винсънт?
— Не, пък и кой ли го е допускал. Докато не те срещнах и аз не съм го предполагал. Мислех си, че този коридор трябва да е най-самотното място във Вселената.
— Това и аз го разбрах и напълно ти вярвам.
Джонас почувства нежното й докосване и се усмихна. Кой кого успокояваше тази вечер? Съвсем рядко Верити сваляше прикритието си от остри бодли, но когато го направеше, тя си беше една ласкава, страстна, червенокоса господарка. „Добре, че старият Еймс я е научил добре да се пази. В противен случай трудно ще оцелее в този студен, безмилостен свят.“
— Спомняш ли си първия път, когато се озовахме заедно в коридора? Ти побягна почти веднага. Пуснах пистолета и всичко свърши. Не знаех дали съм усетил правилно, че при мен има някой, но реших, че скоро ще открия това.
— И следващия път разбра, че аз съм при теб.
— Да, но това, което се случи в къщата на Кейтлин Евинджър, беше доста опасно.
— Защото рапирата се оказа точно от епохата на Ренесанса?
— Да, това е най-слабата ми зона на контрол. Направих фаталната грешка, че се опитах да я изнеса от стаята, като държах само плочката, на която е закрепена. Докато разбера какво става, вече бях в тунела. Единственият ми шанс беше ти, в противен случай не знаех как щеше да свърши всичко.
— Но защо връхлетя така в спалнята ми?
— Вече почти губех контрол над себе си. Пипалата ме обвиваха едно след друго. Чувствах, че само ти можеш да ми помогнеш, и се оказах прав. В началото ти се изплаши и побягна, но след това се върна при мен. Още щом се обърна назад, вече можех да се контролирам. И слава Богу, че го направи. В къщата на Евинджър имах доказателството си, това тази вечер беше само експериментално пътуване. Сега чрез твоя помощ мога спокойно да влизам в тунела и дори да го изследвам. Имаш ли представа какво значи това за мен?
— Не мисля, че искам да знам…
Джонас пропусна думите й покрай ушите си.
— Рапирата от епохата на Ренесанса не бе подходящ обект за изследване, поради голямата си сила на въздействие. С пистолетите се справих много по-добре.
— Ха, какво си се справил? Двамата мъже се готвеха да стрелят, а ти нямаше намерение да си тръгваш. Не можех добре да различавам детайлите, бях нещо като страничен наблюдател, но все пак усещах, че става нещо твърде опасно.
— Никога не съм имал по-ясно видение от това. Бях като вцепенен, толкова ми беше интересно. Досега винаги се бях борил срещу тези пипала, а сега можех да спра и да се огледам наоколо.
— Но какво щеше да стане, ако твоя противник беше стрелял?
— Нищо, какво толкова да се случи. Това е все едно, че гледаш филм. Изображенията съществуват само няколко секунди.
— Не останах с впечатлението, че е толкова безопасно. Нали всъщност ти се беше слял с един от дублиращите се. Този факт не ти ли говори нещо?
— Да, разбира се. Аз чувствах същото, което чувстваше и той. Знаех всичко, което знаеше и той — например, защо се води този дуел. Но пряка опасност нямаше, бяхме две отделни личности.
— Но аз бях ужасена. Мислех си, че ако другият мъж стреля, ти ще умреш.
— Господи, откъде ти хрумна пък това?
— Не мога да ти обясня точно. Чувствах само, че се намираш в смъртна опасност, и че трябва да те спра. Молех те, да излезем от тунела, но ти ме наричаше Аманда. Добре все пак, че пусна навреме пистолета. Според мен, не биваше да се приближаваш до това пипало.
Джонас усети, че го избива студена пот. „Може ли наистина да е права? Щях ли да бъда убит, ако Аманда не се бе намесила?“
— Верити, въображението ти работи твърде много. Разбирам те, защото за първи път се сблъскваш с
