комплекс са добри приятели. Предполага се, че първо Еймс се е сближила с Евинджър и е била поканена. Но след това се е присъединил и Куоръл. Почти е сигурно, че двамата спят заедно.
— А били ли са Еймс и Евинджър приятелки, преди да се появи Куоръл?
— Не, сър. Със сигурност не са били.
— Не стават ли твърде много случайности? Художничка, която до този момент живее като отшелник, решава да покани на гости приятелката си, собственичка на малък ресторант, а тя пък спи с любовника си — мияч, а той е консултирал музеи и частни колекции.
— Има и още нещо, сър.
— Довърши! — Кинкейд се завъртя отново към прозореца.
— Джонас Куоръл се е свързал с няколко частни колекционери и се е опитал да продаде много ценни пистолети за дуел, притежание на неизвестен човек.
— Свързал ли се е с музеи?
— Не, сър, държал е всичко да е много дискретно. Уточнил е, че това е частна продажба.
— Хач, трябва да говоря с този Куоръл, за да го преценя. Може да е напълно безопасен, но не трябва да го изключваме. Фактът, че е близък с Евинджър, е достатъчен, за да мисля, че по някакъв начин е свързан с наддаването за „Кръвожадност“.
— Но как?
— И аз не знам. Най-приемливият сценарии е, че представя заможен човек, който държи да остане анонимен. И ако това е така, човекът е със специално отношение към Евинджър, иначе няма друго обяснение за странните визити на Куоръл. Искам да знам с какво се сблъсквам. Ако е само с финансови интереси, е добре, но може да има и нещо друго. Трябва да се срещна с Куоръл. Една среща ще ми е достатъчна, за да разбера ролята му.
— Разбирам, сър.
Хач не понасяше Кинкейд, но се прекланяше пред уменията му да открива слабите страни на хората и след това да ги използва в своя изгода.
— Какво ще наредите, сър.
— Нека да опитаме първо по най-лесния начин. Телефонирай му. Спомени, че представяш богат колекционер, за когото парите нямат значение, щом стоката е автентична. Сигурен съм, че ще клъвне. Щом го направи, покани го тук, в офиса.
— Да, сър.
Хач се поклони леко, както правеше винаги, дори и когато Кинкейд гледаше към прозореца. Навиците си бяха навици.
Глава XIII
В понеделник сутринта Верити и Джонас стояха на оживен булевард в Сан Франциско и очакваха зеления сигнал на светофара. Насреща им се намираше входът на сградата, в която отиваха. Верити вдигна очи нагоре към гигантската кула от бетон, стъкло и стомана.
— Какво ще кажеш, Джонас, в щат с такава висока сеизмичност няма дори закон, забраняващ строежа на небостъргачи.
— Не съм чувал някой в Калифорния да се е разтревожил от земетресенията. Това е проблем само на туристите. Хайде да вървим при този Кинкейд. Може би той ще е човекът, който ще спаси баща ти от лихваря Ярингтън.
— И след като свършим тук, ще отидем да си избера рокля за бала, нали?
— Хей, стига толкова. Нали се разбрахме вече, че ще отидем за костюм. Какво искаш повече?
— Нищо, харесва ми да хленча, а ти да ме успокояваш.
— Ти никога не хленчиш, Верити, а досаждаш — Джонас се спря пред асансьорите и разгледа рекламите на различните фирми. — Ето го. „Кинкейд“ — последен етаж. Този човек явно наистина няма проблеми с парите.
— Знаеш ли, може би татко трябваше да дойде. Нали все пак пистолетите са негови.
— Имай ми доверие. Собственикът никога не води сам преговорите, а търси услугите на специалист. Баща ти знае това и ме помоли да свърша работата. А сега спри да ми демонстрираш своя скептицизъм към моите бизнес способности и се приготви да се усмихваш — сладко и невинно.
— Сладко, а? — Верити разтегна устните си в широка, изкуствена усмивка. — Това ли ще е моята роля?
— Ти, скъпа, ще бъдеш моята празноглава, червенокоса приятелка, която е настояла да дойде с мен. Всичко, което трябва да правиш, е да се усмихваш.
— Колко вълнуващо.
— Повярвай ми, когато Кинкейд види усмивката ти, ще повярва на всяка дума, която му кажа. Няма изобщо да се усъмни, че има нещо нередно в тази сделка. Само като те погледне, и ще подпише чека.
— Винаги ли си падаш по „глупавички, червенокоси приятелки“ със сладки усмивки.
— Не, ти си ми първата.
— Колко е хубаво да ти се възхищават.
Влязоха в асансьора и вратата се затвори. Верити хвърли скришом поглед към отражението си в огледалото. Носеше най-хубавия си костюм с впечатляваща кройка в бяло и черно и с тясна къса пола. Отдавна не беше обувала високи обувки и краката вече я наболяваха.
Джонас се бе нагиздил в изстрадал чер костюм, който бе извадил като фокусник от дълбините на брезентовата си чанта.
— Джонас, откога имаш този костюм?
— Ами, още от „Винсънт“. От преди пет-шест години, защо?
— Знаеш ли, не изглежда толкова стар. Мъжката мода се е променила толкова малко.
— Запазих го, защото все пак трябва да облека нещо по-прилично, когато ходя на погребение.
— Или на сватби?
— Не си спомням кога за последен път някои ме е канил на сватба.
Верити потъна в мълчание, репетирайки „невинна“ усмивка. Словесните битки с Джонас бяха обичайни през последните няколко дни. Отношенията им бяха най-близки, когато и двамата излизаха от тунела и страстта ги изгаряше. Бяха направили още два опита с пистолети, защото вече бяха намерили купувач. Пътуванията им бяха кратки, но Джонас твърдо бе решен да изследва таланта си. Нейната роля в тези опити силно я безпокоеше. Страстта и сексът в тяхната връзка ставаха все по-бурни и почти неуправляеми. Все пак Джонас й бе доказал, че за да се люби с нея, не бе необходимо задължително да е посещавал тунела.
Верити се намръщи, спомняйки си по какъв начин бяха прекарали последните нощи. Изглежда, че не нейният намек го беше ентусиазирал да й докаже, че е независим от психометричните си способности. Тази нощ, след като бяха правили любов, тя се бе унесла в сън. Бе я събудило някакво странно усещане. Джонас бавно навлизаше отстрани в нея. Бе се опитала да протестира, но тревогата и бе веднага заменена от неземно удоволствие.
Когато свършиха, той си бе тръгнал. Беше около три сутринта, когато бе напуснал къщата й. Верити не го бе помолила да остане. Не знаеше защо не го бе направила. Изглежда, че имаше нещо общо с несигурността на тяхната връзка. Ако му позволеше да остане до сутринта, някак си скъсяваше прекалено много разстоянието помежду им.
Досега никога не бяха обсъждали бъдещето на техните отношения. Всичко си течеше нормално в ресторанта, само дето Емерсън ги наблюдаваше с по-голям интерес. Старецът никога не бе попитал Джонас, защо се връща толкова късно през нощта. Явно се бе примирил с факта, че Верити си има любовник. Навярно най-сетне се беше и поуспокоил, че има нормална дъщеря, а не лесбийка.
Вратите на асансьора се отвориха пред приемната на Кинкейд. Правеше веднага впечатление скъпата италианска мебелировка и секретарката, която приличаше на филмова звезда. Тя ги посрещна с ослепителна усмивка и впи очите си в Джонас.
— Добър ден, с какво мога да ви помогна?
