Линията бе прекъсната. Кинкейд остави слушалката и се върна обратно до прозореца.
Нямаше и съмнение, че Куоръл трябваше да излезе от играта. Този човек се превръщаше в една голяма въпросителна. Явно наистина имаше „усет“ при определяне на античността на старинни предмети. „Но как се е свързал с Евинджър?“ Хач му беше осигурил списъка на гостите и името „Джонас Куоръл“ фигурираше там. Куоръл би могъл да представлява някой заможен анонимен колекционер, който би желал да притежава „Кръвожадност“. Но това не беше единствената причина, поради която Кинкейд желаеше смъртта му. Имаше самочувствието да се бори финансово срещу всеки евентуален купувач, но разследването на агенцията показваше, че има и нещо друго в отношенията на Куоръл и Евинджър. Каквото и да бе, то беше прекалено неизвестно и опасно.
Искаше смъртта му, защото усети нещо нередно в погледа му, когато взе камата в ръце. За момент там бе проблеснал ужас, сякаш беше разбрал не само че оръжието е фалшиво, но и че с него е причинена смъртта на друг човек. Когото и да представляваше Джонас Куоръл, той знаеше прекалено много и ставаше наистина твърде опасен. Кинкейд не знаеше точно защо, но разчиташе на интуицията си. Благодарение на нея беше оцелял и в по-тежки ситуации и бе изградил финансовата си империя. „Напоследък станаха прекалено много съвпадения и това умение на Куоръл само наля масло в огъня. Какво ще търси този мъж на наддаването за «Кръвожадност» и как е възможно да избере точно тази кама от стената?“
Тези въпроси продължаваха да измъчват Кинкейд, оставяйки му неприятното усещане, че го грози смъртна опасност. Като допълнение на останалите му проблеми можеха да тръгнат и слухове, че съблазнен от тази кама, е убил стария Уилкокс.
„Време е да се отърва от Куоръл, а после може да обърна внимание и на червенокосата му приятелка.“ Нещо в усмивката й постепенно възвръщаше старата страст, която бе изпитвал някога в къщата на Сендкуист.
Глава XIV
Късно следобед в понеделник посредникът на някой си Филип А. Хегърти се съгласи да даде исканата цена за комплекта пистолети. А във вторник сутринта Джонас предаде чека на Емерсън Еймс. Той гледа около минута недоумяващо лъскавата хартийка с написаните на нея шест цифри.
— Мили Боже! Аз съм ходил с толкова пари в куфарче? Джонас, спасяваш ми задника и ставаш мой приятел до края на живота ми. Вземи си бира и разказвай.
Двамата стояха в кухнята на „Ноу Бул“. Наближаваше единадесет и Верити беше заета с приготвянето на обяда и със сложни маниери ги заобикаляше.
— Татко, Джонас не може да си пие бирата сега. Трябва някой да ми помогне.
В този момент се чу характерно чукане от отваряща се кутийка с бира. Джонас отметна назад глава и отпи няколко големи глътки.
— Не й обръщай внимание, Еймс. Във вторник по обед идват най-малко хора. Нали я знаеш, че винаги има нужда да се оплаква. Между другото, мия еднакво добре чиниите, независимо дали съм пиян или трезвен.
Верити се обърна, за да вземе купата с картофи от хладилника и усети, че се изчервява. „Може би наистина се превръщам в злобна, опърничава стара мома.“
А може би често се спречкваха с Джонас, само защото част от нея отчаяно протестираше срещу несигурността на връзката им? Беше много по-лесно и безопасно да му крещи и да му се сърди, отколкото да се влюби в него. Вече твърде много се тревожеше и от факта, че тактиките й се проваляха една след друга. Мисълта, че може би вече е влюбена, я плашеше до смърт и допълнително изостряше езика й.
Джонас завърши разказа за тяхното пътуване до Сан Франциско, само възхвалявайки начина, по които беше провел преговорите.
— Това беше. Вдигнах цената с още три хиляди и този Хегърти се предаде. После отидохме в магазина, да си изберем костюми за пролетния ренесансов бал на Кейтлин Евинджър. Там вече дъщеря ти напълно се побърка. Само да знаеш каква рокля искаше да наеме13?
С огромно деколте, цялата обшита с дантели, златни нишки и плюс това, удивително къса.
— О, беше прекрасна и много автентична. Чела съм, че точно такива са били през Ренесанса.
— Ред мисля, че забравяш кой е експертът на тази епоха тук. Роклята, която си искала да наемеш, по би отивала на скъпа холивудска проститутка.
— Но аз исках точно това, да бъда като ренесансова куртизанка.
— Бъди благодарна, че не ти взех слугинската униформа.
— Татко той беше в ужасно настроение, когато влязохме в магазина, въпреки че вече бе продал изгодно пистолетите. Беше го яд на мен още от офиса на Кинкейд.
— И как няма да ме е яд, като през цялото време се хилеше на това надуто копеле.
— Глупости, през цялото време изпълнявах твоите заповеди, Джонас. Забрави ли, че ти ме посъветва през цялото време да се усмихвам невинно? Трябваше да изиграя ролята на „глупавичката ти червенокоса приятелка.“
— По дяволите, какви ги говориш, след като надхвърли границата на нормалното. Да съм те карал да се подпираш на ръката му? Не забеляза ли, че те гледаше, както акулата гледа краката на плувеца?
— Деца, деца, няма ли да престанете да се разправяте за дреболии. Денят е прекалено хубав, за да го разваляте с вашите кавги. Запазете си енергията за по-късно, когато останете сами.
— Чудесна идея, татко. Прекалено съм заета, за да се разправям с Джонас. Но не си чул цялата история за нашето малко пътешествие. Той отново изпробва способностите си с една кама в офиса на Кинкейд.
— Така ли? И какво се случи? Същото нещо като с пистолетите ли?
— Не, татко, този път коридорът изглеждаше по-различен. Някак си беше по-нов и пред нас много по- ясно, но и по-ужасно се разкри видение на умиращ човек. Беше паднал на кухненската маса и целият бе в кръв.
Джонас отпи от бирата си и се облегна на мивката.
— И аз имах същото впечатление. Сякаш това убийство се беше случило съвсем наскоро. Но преди никога не ми се е случвало да приемам психическа енергия от нов предмет.
— Искаш да кажеш, че камата на Кинкейд е била само съвременно копие на оригинала?
— Да, бях почти сигурен, че е фалшификат, още щом я видях на стената. Приближих се и по вида на стоманата разбрах, че е изработена около шестдесетте години. Докоснах я с мисълта, че нищо няма да се случи, но грешах. Тя излъчваше ужасни вибрации, но аз никога…
— Какво? — Верити прехапа устни, защото се досещаше какво е предположил.
— Освен ако твоето присъствие не ми въздейства по същия начин, както опитите във „Винсънт“.
— Талантът ти продължава да се усъвършенства, нали?
— Изглежда, че е така.
Всички в кухнята замълчаха, осмисляйки променилата се ситуация.
— Сега разбирам — обади се накрая Емерсън. — Това може да бъде голяма неприятност.
— Меко казано, така е. По дяволите, можеше да не се стига до това усложнение.
Верити почувства, че я побиват тръпки. Тя беше причината за това допълнително „усложнение“. Джонас бе привлечен от нейните умения да навлиза в психометричния тунел, но може би сега щеше да си тръгне. „Може би вече се е случило «нещото», което да го накара да изчезне завинаги?“
— Добре все пак, че психометричните ми способности са свързани само с отрицателните, а не с всички емоции от миналото.
— Какво мислиш, че си видял този път, Джонас?
— Нямам и представа, Емерсън. Все едно, че съм видял няколко кадъра от филм, а искам да разбера какво се е случило най-накрая. Предполагам, че виждам моментите, свързани с най-голямото насилие или жестокост. В някои обекти те са изключително чисто запечатани. Дори и себе си чувствам като част от видението. Знам и разбирам всичко, което се случва. Докато в други случаи, като този вчера, все едно че съм видял фотографска снимка с непознати за мен хора.
— Имаш ли някаква хипотеза каква е връзката между умиращия мъж и камата?
— Не знам, трудно е да се предположи. Може би е бил предишният собственик или просто човек, намушкан с това оръжие.
