— Аз съм Джонас Куоръл, а това е мис Верити Еймс. Искаме да говорим с мистър Кинкейд, имаме уговорена среща.
— Разбира се, мистър Куоръл. Влезте през тази врата вдясно, секретарката ще ви покаже офиса му.
В съседната стая ги очакваше друга очарователна жена, но този път тя беше руса.
— Добър ден, мис Еймс, мистър Куоръл. След малко ще бъдете приети от мистър Кинкейд.
Верити тайничко разгледа прекрасния й костюм и си помисли, че сигурно тази дама получава няколко пъти по-голяма заплата от оборота на ресторанта за месец. Трябваше да внимава, защото Джонас лесно можеше да се увлече по подобна красавица. „Не знаех, че съм толкова ревнива!“ Изведнъж се почувства като глупачка.
— Заповядайте оттук, мистър Кинкейд ви очаква.
Верити се впечатли от две неща, когато влязоха в просторния офис с изглед към залива „Голдън Гейт“. Първото беше изтърбушеното чучело, поразително приличащо на обесен човек, а второто беше картината на Кейтлин Евинджър. Платното представляваше абстрактно изображение на жена, плуваща в окървавено море. Потрепери леко от болката, която се излъчваше от там. „Никога не успях да разбера какво толкова се е случило с Кейтлин, дори и сега, когато я познавам още по-добре. Едва ли е само автомобилната катастрофа.“
Иззад бюрото пред тях се изправи да ги посрещне изключително привлекателен мъж. Изглеждаше връстник на Джонас — около 35–40 годишен. Кинкейд беше висок с широки мускулести рамене. Но приликата му с Джонас не свършваше дотук. Той излъчваше самоувереност и сила, характерни за хора, постигнали големи успехи. Светлорусата му коса беше подстригана по перфектен начин. Очевидно за нея се грижеше стилист, който вземаше за услугата хонорар колкото сметката на обяд за четирима в „Юниън скуеър12“.
Коприненият му костюм носеше емблема на италиански дизайнер, а червеникавите му обувки бяха ръчна изработка от крокодилска кожа. — Мис Еймс — Кинкейд галантно й кимна с глава.
Няколко секунди той изучаваше усмихнатото й лице, явно доволен от това, което вижда.
— Мистър Куоръл, благодаря и на двама ви, че дойдохте. Съжалявам, ако съм ви създал неудобство, но моят секретар Хач ме информира, че ще се срещнете и с други потенциални купувачи, така че не можах да се стърпя да не ви поканя. Признателен съм ви, че се отбихте първо в моя офис.
— Няма проблеми. Моят клиент иска възможно най-добра цена, а Хач ми спомена, че ще заплатите толкова, колкото поискам.
— Това е така наистина. Парите не са проблем, важно е автентичността и състоянието на пистолетите.
— Мога да ви уверя, че се намират в отлично състояние — Джонас сложи куфарчето на бюрото. — Оригинални пистолети за дуел „Уиндхам и Смит“, британска изработка. Кутията е махагонова, а на нея е гравирана годината 1795. Вдигнете единия, за да се уверите, че са автентични, ако разбира се, сте запознат с подобни оръжия.
— Както виждате от стените, аз съм запален колекционер на оръжия, но моята страст са мечовете и рапирите.
Кинкейд внимателно огледа кутията, отвори я и взе един от пистолетите.
— Много удобна дръжка, прекрасно тежко оръжие. Само как ще ме убедите, че са автентични, мистър Куоръл? Имате ли някакви документи или…
— Сигурен съм в това.
— Но как, все пак нямате доказателства.
— За съжаление, нямам право да споменавам името на предишния колекционер, от когото са откупени. Мога да ви кажа, че са били притежание на английска аристократична фамилия до 1970 година, когато са били продадени на търг. Били са оръжия на един дуел между мъж от тази фамилия и друг аристократ някъде около 1800-ната година.
— Истински дуел?! И каква е била причината?
Кинкейд впи поглед в дръжката на пистолета, все едно че беше направена от диаманти.
— Истински дуел не се е състоял, защото никой не е стрелял. Личността, заради която всъщност се е водил и спорът, е спряла ненужната стрелба.
Верити погледна към Кинкейд и можеше да се закълне, че той е разочарован.
— Предполагам, че дуелът се е водил заради жена.
— Да, нейното име е било Аманда.
— Разбирам. Фактът, че с пистолетите не се е стреляло, намалява за мен тяхната стойност. Бих предпочел да купя оръжие, което е било използвано по предназначението си. Съжалявам, но това ми е нещо като колекционерска слабост. Всички тези саби и мечове са били използвани в истински битки, а не са служили само за украшение.
— Разбирам ви, мистър Кинкейд. Това си е ваше право.
Джонас протегна ръка, за да вземе пистолета. Веждите на Кинкейд се сключиха, но той все пак му подаде оръжието.
— Това не значи автоматично, че се отказвам. Ще ви направя оферта, но ще искам моят експерт да ги оцени предварително.
— Трябва да ви разочаровам, сър, но нямам необходимото време, за да идвам отново до Сан Франциско. Надявам се да извърша продажбата днес, защото ме очакват още трима купувачи. Двама от тях са експерти, така че няма да има проблеми по определяне на автентичността. Надявам се, че ще ме разберете. Но естествено, ако не сключа сделката днес, ще ви телефонирам, за да се срещнем отново. Тогава ще можете да извикате и вашия оценител да ги види.
Лекото загатване, че сам не е в състояние да оцени пистолетите, раздразни Кинкейд, но външно това се изрази само в една студена усмивка.
— Ще го имам предвид. Дръжте ме в течение за резултата от днешните ви срещи.
Кинкейд демонстративно обърна гръб на Джонас.
— Чудесен изглед, нали, мис Еймс?
Верити му отвърна с усмивка и видя с учудване как напрегнатото му лице се отпусна. „Може би наистина по-често трябва да използвам тази усмивка.“
— Прекрасно е, имате голям късмет, че притежавате този офис. Но ако аз бях на ваше място, едва ли щях да свърша някаква работа, изгледът постоянно ще ме разсейва.
— Свиква се, мис Еймс, с красотата лесно се свиква. А с тази гледка още по-лесно. За да задържи по- дълго време вниманието на един мъж, красотата трябва първо да бъде естествена и второ — по- обикновена.
— Както пистолетите, нали? Те са красиви по свои начин, но това че не са използвани по предназначение, намалява за вас тяхната стойност.
— Изключително точно се изразихте, мис Еймс. Благодаря ви за разбирането. Вижте всички тези оръжия — всяко едно е със своя собствена история. Винаги проверявам, дали е използвано в действителност, преди да купя някой нов експонат. Какво ще кажете за колекцията ми, мистър Куоръл? Или сте само специалист по пистолетите.
Джонас направи няколко крачки към стената.
— Не мога да твърдя, че съм експерт, мистър Кинкейд, но ще ви кажа от пръв поглед, че тази кама е фалшива. Наподобява автентична, но всъщност е само добра имитация.
— Но какво говорите?! Купих тази кама от много сигурен източник. Навярно грешите?
— Имате ли нещо против, ако я откача?
— Не, моля.
Верити едва сега осъзна, че дъхът й беше спрял. Но какво прави той?! Отново ли изпробва таланта си? Това не е най-подходящото място, където трябва да го нрави. Тя не можа да реагира навреме, за да го спре. Вече се подготвяше да се озове в тъмния коридор, когато в съзнанието й проблесна мисълта, че според Джонас камата е имитация. „Ако наистина е така, нищо няма да се случи…“
Джонас се пресегна и свали камата от стената. В съзнанието и започна да се оформя познатият тунел. Но този път не беше мрачен, очертанията му не бяха ясни и някак изглеждаше… по-нов. Усещаше някъде