— Джонас, струва ми се, че грешиш. Аз останах с впечатлението, че мъжът е бил застрелян.
— Не споря, може и да си права.
Емерсън разтърси глава.
— Не знам какво да мисля. Всичко е толкова невероятно. Винаги съм смятал, че не страдам от предразсъдъци, но Господ ми е свидетел — това вече надхвърля границите. Разбираш ли колко странно е това?
— Беше ми зададен същият въпрос от мис Еймс.
— Едно е да мислиш, че имаш някакви психически заложби. Много хора вярват в телепатия, предчувствия или нещо подобно. Но и двамата да виждате едно и също в някакъв измислен коридор, е направо изумително. Бих се заклел, че лъжете, ако не познавах толкова добре дъщеря си — Верити никога не лъже. А и не мисля, че ще си фантазирате така дълго. Това е прекалено изморително, нали, Джонас?
— Най-после да чуя една добра дума — Джонас смачка празната бирена кутийка и уцели коша в ъгъла. — Помисли си какво съм чувствал. Предполагах толкова години, че съм единственият човек на тази планета, който вижда тези образи, когато държи вехтории. Изпитах ужасно облекчение, че има някой до мен. — Джонас обърна златистите си очи към Верити. — Най-малкото, ако постепенно полудявам, вече зная, че не съм сам.
— Смятам, че никой от двама ви няма да полудее. Ще трябва да свиквам с мисълта, че действително съществува някакъв психометричен тунел и вие пътувате в него. Сега ще ми разкажете ли нещо повече за това, което сте видели вчера. Как изглеждаше този човек, умиращ на масата?
— Няма много за разказване, стояхме само около минута. Той си лежеше на масата в столовата, а кръвта му течеше в чинията с макарони.
— Джонас, но той е бил свързан по някакъв начин с камата?
— Твърде е вероятно. Имам впечатление, че повечето хора, които срещам в коридора, са в директна връзка с предмета, който държа. За съжаление, почти никога не разбирам каква.
— Дрехите, с които беше облечен човекът, бяха старички, може би от седемдесетте.
— Ти си имала време да го разгледаш? Но защо не ми каза още вчера? Забеляза ли нещо друго?
— Не, но имах усещането, че умиращият мъж познаваше своя убиец. Горкият човек изглеждаше толкова изненадан и сякаш казваше: „Това не е възможно!“ Този, който го е убил, е бил негов познат или дори приятел.
— Да, май че си права. И аз усетих нещо подобно, но си помислих, че някой непознат е влязъл, докато старецът се е хранел. Това също би могло да го изненада.
— Ами Кинкейд? — прекъсна го нетърпеливо Емерсън. — Допускате ли, че той знае нещо за историята на камата?
Джонас вдигна рамене.
— Кой знае? Мислеше си, че оръжието е италиански уникат от XVI век. Направо побесня, когато му казах, че е копие. Предполагам, че е платил цяло състояние, за да го притежава. Почти всички колекционери не задават въпроси за миналото на даден предмет. Колкото по-малко знаят, толкова по-малки са и грижите им. Ако някой е застрелял собственика и е откраднал камата, за да я продаде после на фанатичен колекционер като Кинкейд, защо ще задаваш излишни въпроси. Точно както беше и в нашия случай. Хегърти се интересуваше само от едно — дали пистолетите са автентични. След като се убеди, че е така, само подписа чека.
— Започвам да разбирам начина им на мислене, макар че моят се различава съществено. Не бих спал спокойно, ако знам, че заради предмет, който току-що съм купил, е бил убит човек. Но както и да е, да предположим, че този Кинкейд не знае нищо.
— Но той дори не подозираше, че притежава фалшификат — заключи Верити и бутна в ръцете на Джонас една тенджера, изпускаща обилно пара. — Хайде, размърдай се, сложи го на масата.
— Какво, по дяволите, е това?
— Не виждаш ли, макарони. Мислех да ги приготвя с доматен сок, но не знам защо промених мнението си. Ще им направя един чудесен песто сос.
Късно вечерта, след като затвориха ресторанта, Верити реши да се върне към рутинното си развлечение. Остави Джонас и баща си да играят шах, грабна халата си и тръгна към спокойствието и уединението на минералните бани. Двамата мъже бяха толкова концентрирани върху играта си, че не й обърнаха никакво внимание, когато излезе от бунгалото.
Както и очакваше, огромната зала в син и бял теракот беше празна. Светна няколко лампи, колкото да намери пътя до любимия си басейн. Свали дънките и блузата си и навлезе гола в топлата вода. Когато се потопи до шията, отпусна се назад и затвори очи.
През главата й отново преминаха събитията, които се бяха случили напоследък. Първо, вече имаше любовник, после бе открила, че той притежава някакъв безсмислен и ужасяващ талант, а след това бе станала приятелка с известна художничка. „Колко много неща само за няколко дни.“ Тихият и спокоен живот, с който толкова беше свикнала, изглеждаше безнадеждно изгубен. „Или не? Може и всичко да свърши? Джонас ще охладнее скоро към мен и някоя сутрин ще е изчезнал. Същото се отнася и за Кейтлин, която се кани да завърши с фойерверки кариерата си. И какво ми остава? Ресторантчето и баща ми, който някога вече трябва да се умори да скита…“
Тази вечер не й се мислеше за странната психична връзка с Джонас. В нея имаше прекалено много неизвестности, а сега съзнанието й търсеше само доказани факти. Първият от тях беше, че и сама чувстваше превръщането си в опърничава, заядлива стара мома. Въпросът бе, колко време щеше да издържи нейният любовник, преди да сложи брезентова чанта на гърба си.
— Знаеш, че ще дойда, и затова се къпеш гола, нали?
Ниският, плътен глас на Джонас я извади от унеса й.
Отвори очи и почувства как се изчервява, осъзнавайки голотата си. „Колко съм глупава. След толкова нощи, прекарани заедно, аз все още изпитвам свян.“
— Мислех, че играеш шах с /баща ми.
— Играх, докато загубих, после тръгнах да те търся. Мислех, че си си сложила червения сутиен и ме очакваш в леглото.
— Никога не съм имала червен сутиен.
— Ти никога не ми даваш възможност да пофантазирам.
Джонас се приближи до ръба на басейна и започна да разкопчава копчетата на ризата си. Очите му не се отделяха от тялото й, което се открояваше чудесно в кристалночистата вода.
— Все пак, добре изглеждаш и без сутиен.
— Какво ще стане, ако Лора дойде отново?
— Съмнявам се, че ще се учуди така, както първия път.
Верити съща не можеше да свали погледа си от събличащия се пред нея Джонас. Изглежда той не бързаше и с лениви движения постепенно разкриваше мускулестите си рамене и широкия си гръден кош. Когато захвърли дънките на пода, вече беше почти максимално възбуден.
— Да не би да се подготвяш за стриптийзьор в някой дамски нощен клуб?
— Хм, аз не те измъчвам, „малка господарке“. Ти винаги получаваш това, което поискаш — Джонас слезе по стълбата на басейна и се отпусна по гръб във водата. — Ох, чудесно е. Защо си се намръщила така?
— Мислиш ли наистина, че аз съм една злобна, опърничава стара мома?
— Ей, казах само, че си малка господарка, но това…
— По дяволите, говоря сериозно.
— Добре, добре, дори да си такава, това е част от чара ти.
— Върви по дяволите, Джонас! Това са глупости. Ако е част от чара ми, защо непрекъснато ми го натякваш и си правиш груби шеги с мен. Сега съм виновна и, че талантът ти започва да се усъвършенства. Кажи ми истината. Не съм твой тип жена, нали?
— О, Господи! Имам чувството, че някой се опитва да развали чудесната вечер, и това май не съм аз.
