— Кой? Трошачът на кокали ли? Ами… по пътя дотук не съм оставил следа. Тогава остава само една възможност. Някой приятел на Ярингтън ме познава добре и знае, че имам дъщеря на име Верити, която живее в Сикуънс Спрингс. Може би от време на време някой проверява дали няма да се появя наоколо.
— Напълно логично. Щом този приятел дойде в съзнание, няма да е лошо да му съобщиш, че вече си изпратил парите на шефа му.
— Да, така ще направя. Мислиш ли, че оня дебелак, шерифът, ще изкопчи нещо от него?
— Съмнявам се. Този тип сериозно се беше вживял в ролята си. Връхлетя като тайфун, без дори да натисне бравата. Облечен е по последния каталог за бойно облекло, ползва пистолет за борба с носорози. И на бавен огън да го пекат, той ще мисли, че извършва подвиг, като държи устата си затворена. А и не виждам полицаите от Сикуънс Спрингс да имат богат опит в подобни ситуации. Ще мине доста време, докато реши да им каже нещо.
— Това ще стане, разбира се, ако оцелее тази нощ.
— Да-а, надявам се, че ще издържи. Имах и аз голям късмет, че го улучих на добро място. Ако беше ранен смъртоносно, Верити щеше да ме обяви за професионален убиец.
— За това си прав наистина. Дъщеря ми се е сблъсквала с насилието и изпитва отвращение от него. Въпреки острия си език, тя е нежно създание. Понякога използва грубост, но само като самозащита. По това твърде много прилича на покойната си майка.
Първоначалният шок от снощните събития се беше поразсеял, когато Верити се събуди на другата сутрин. Все още напрегната и ядосана, тръгна по пътеката към „Ноу Бул“. Затвори се в кухнята и започна да приготвя менюто за обяд. Към единадесет часа вече беше готова да посрещне Джонас. Бе решила, че и тя може да се прави на безгрижна и спокойна като него и баща й.
— Здрасти, Джонас, радвам се, че идваш навреме. Започвай да режеш тези моркови, но ги искам на дребни кубчета за супа. Когато свършиш, разопаковай бутилките със соев сос, които пристигнаха преди малко.
— Добре, господарке — отвърна Джонас и, без повече приказки, се захвана за работа.
Верити го наблюдаваше с крайчеца на окото си, очаквайки го да каже нещо за събитията през нощта. Но той работеше мълчаливо и с такова старание, сякаш рязането на моркови беше най-важното нещо на света.
Верити не можа да се стърпи.
— Няма ли да кажеш нещо за състоянието на мъжа, когото изпрати в болницата?
— Той е жив.
— Слава Богу! Казал ли е нещо на полицията?
— Доколкото знам, не.
Прекаленото му спокойствие й дойде твърде много. Нова вълна от яд накара пръстите й да затреперят.
— По дяволите, Джонас! Можеше да ви убие и двамата. Не забеляза ли какъв пистолет имаше! Какво щеше да стане, ако не беше го улучил с ножа? На сутринта щях да почукам и да открия и двама ви мъртви. Какво, по дяволите, щях да правя тогава?
— По-спокойно, скъпа. Разбирам те, но нали все пак всичко свърши добре.
Верити искаше да изкрещи, че не може да е „по-спокойна“, но се въздържа. „Няма никаква полза да се карам с него, той е убеден, че е прав.“
— Ако си свършил с морковите, можеш да ги сложиш в голямата купа. Аз приготвям в момента маринатата.
Джонас вдигна очи, но не каза нищо за рязката промяна на темата. Изглеждаше, че и нямаше голямо желание да говори с нея, а това само я радваше.
По същия начин се държеше и баща й през целия ден. Двамата мъже безмълвно приемаха заповедите й, изпълняваха ги бързо и точно, гледайки да не се спречкват с нея. Верити се почувства още по-стара и тиранична.
Когато вечерта затвориха ресторанта, тръгна към минералните бани на комплекса. Джонас и Емерсън прекалено учтиво й пожелаха „лека нощ“ и изчезнаха по пътеката към тяхното бунгало. Верити напразно се надяваше, че Джонас ще се върне и ще я последва. „Е, навярно има други планове. Може би поредната скучна партия шах. Все пак не мога да го обвинявам, държах се отвратително през целия ден. Сега напълно заслужено ме оставиха сама.“
Истината бе, че тази самота я тревожеше. За добро или лошо, вече беше свикнала да прекарва вечерите с Джонас.
Въздъхна ядосана на себе си, влезе през задната врата на залата с басейна и започна да се съблича. „Никога не съм имала по-голяма нужда от терапията на минералната вода — помисли си, когато се плъзна в тъмния, бълбукащ басейн. — Любовта ми е истинска катастрофа. Някой едва не застреля най-близките ми хора, а аз прекарах деня в непрекъснати кавги с тях. Най-доброто е, че все пак Джонас не стана убиец.“
Не изпитваше особена симпатия към човека, нахълтал в бунгалото му, но бе благодарна, че Джонас няма да прибави още един призрак в колекцията си. Имаше достатъчно фантоми в очите му.
Облегна се на стената, затвори клепки и мислено се помоли той да я разбере и да й прости. Макар да знаеше, че не притежава телепатични способности, опита се да го накара да дойде тук, при нея. Очаквайки го да се появи, замисли се дали наистина бе нужно да му се извинява.
След около час най-после се отказа да го чака. Не можеше да остане по-дълго във водата, защото чувстваше, че постепенно се сварява. Излезе бавно по стълбата, подсуши косата си и се облече. Тръгна към къщи, но забеляза светлините в съседното бунгало.
Дълго стоя, премисляйки как да постъпи. Ако отидеше при Джонас и баща си, беше проява на слабост, а и те винаги намираха начин да я засегнат. Но мисълта, че предната нощ едва не бяха убити, изпрати студени тръпки по цялото й тяло. Най-накрая събра смелост и с бързи крачки тръгна към бунгалото. Почука на вратата и веднага получи категоричен отговор:
— Влез на собствен риск!
Верити се намръщи. Явно баща й пак беше прекалил с водката. Когато отвори и влезе в стаята, с досада установи, че е била права. Двамата се бяха справили с бутилката, която бяха закупили този след обяд. До празните им чаши се мъдреше шахматната дъска с разпръснати по нея фигури.
— Какво става тук, празнувате ли нещо?
— Днес след обяд изпратих парите на мистър Ярингтън. Празнуваме факта, че никой повече няма да се появи на прага ни с пистолет в ръка.
— Това е твърде добра новина. Джонас, и ти ли си толкова пиян?
— Ако не съм, твърде скоро ще бъда. Работя усилено и трябва да си горда с мен, „малка господарке“. От твоите безкрайни лекции разбрах, че щом се захвана с нещо, не трябва да се отказвам, докато не постигна някакъв успех. Реших да се възползвам от съветите ти. Тази вечер ще се напия хубаво. Емерсън като добър мой приятел обеща да ми помогне, за да изпълня намеренията си.
— Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Джонас. Вече на два пъти ми спасяваш задника.
— Тогава вдигам тост за изкуството да се спасяват задници. Моята потенциално нова кариера.
— Джонас, моля те, мисля, че си пил достатъчно.
— Какво те кара да мислиш така, Верити. Била ли си някога пияна през твоя самотен, опърничав, момински живот. Обзалагам се, че ти се повдига, като видиш някой мъжкар да пие така, нали? Нямаш търпение да тракнеш вратата и да хукнеш към малкото си легълце, където никой мъж не е останал цяла нощ. А за последното съм сигурен, защото съм най-добрият познавач на твоя сексуален живот, нали така?
— Щом ти го казваш — Верити прекоси стаята и застана срещу него. — Джонас, наистина мисля, че си пил достатъчно. Хайде, искам да ме изпратиш.
— Така ли? Вижда се, че нищо не разбираш от пиене. Аз едва сега започвам.
Тя се пресегна и взе чашата му. Очакваше да срещне съпротива, но Джонас само стисна ръката й.
— Хайде, ела с мен!
