Премигвайки, той се изправи на крака, и то без да залита — нещо почти невероятно след такова количество алкохол.
— Къде ще ме водиш, „шефе“?
— При мен — Верити се наведе и целуна баща си по бузата. — Лека нощ, татко. Ще се видим утре сутринта и се увери, че тази нощ си заключил вратата.
— Ей, приятел, вземи си ключ. Не искам пак да ме будиш в три сутринта.
— Не се тревожи, татко, Джонас няма да се върне тази нощ.
— Ха, истина ли е това, което чувам? — възкликна Джонас.
— Да, истина е, защото едва ли ще можеш сам да се прибереш.
— Хм, ти май подценяваш способностите ми да пия.
— Ако ще спорим отново, тръгвам си сама. Пръстите му, които досега само държаха ръката й, се свиха със силата на менгеме.
— Готов съм да тръгвам. Лека нощ, Емерсън.
— Лека нощ, Джонас. Беше ми приятно да пием заедно.
Този път разстоянието до бунгалото й им отне двойно повече време, защото Верити трябваше да подкрепя клатушкащия се Джонас. Когато най-сетне стигнаха до вратата и влязоха в топлото антре, той веднага започна да съблича ризата си.
— Хайде да си лягаме, скъпа.
— Отивам до банята и се връщам след минута.
Верити изгаси всички лампи и влезе в спалнята. Джонас лежеше с разперени ръце на леглото, беше напълно гол и дълбоко заспал. Тя се съблече и легна до него, заслушана в спокойното му равномерно дишане. Мислеше си, че дълго време няма да може да склопи очи, но само след минута се унесе в сън.
Джонас се събуди около три часа сутринта със странното чувство, че трябва да стане от леглото и да отиде някъде. Трябваше му около минута, за да си спомни, че това беше времето, когато се прибираше в своето бунгало. Опита се да си спомни и събитията, които се бяха случили преди няколко часа. Най-важното от тях бе, че Верити му разрешила да остане при нея през цялата нощ. Не беше толкова глупав, за да я събуди и да я пита, дали това е истина. Животът го бе научил, че колкото по-малко въпроси задава, толкова късметът ще е по-често на негова страна.
Вече си мислеше да се обърне и да я притегли към себе си, когато разбра, че е имало и друга причина, за да се събуди.
Умираше от жажда — най-неприятната последица от пиенето на евтина водка. Внимателно се надигна от леглото и на пръсти тръгна към банята. Изпи няколко чаши вода и на връщане отново се замисли за инцидента от предишната нощ. Все повече у него се загнездваше съмнението, че онзи мъж не беше дошъл само да показва сила. Още с влизането си, тоест преди да знае, че в бунгалото има двама души, пистолетът му бе със свален предпазител и готов за стрелба. „По дяволите, този е дошъл да убива, но защо?“ Отхвърли тази неприятна мисъл и се шмугна в леглото. Притегли топлото тяло на Верити към себе си. След като целия ден беше понасял ужасното и настроение, тази прегръдка бе като истинска награда за мъките му. В просъница тя леко се извърна и неговата мъжественост се озова между бедрата й.
— Джонас?
— Знаех си, че това е прекалено хубаво, за да продължи.
— Какво, какво?
— Няма нищо, Верити, заспивай. Ще говорим утре сутринта.
— За какво имаме да си говорим?
— За това, дали ме каниш да остана при теб?
— Искаш да кажеш, дали си тук за постоянно?
— Е, поканен ли съм или само за тази нощ?
— Джонас, ти искаш ли да се преместиш да живееш при мен за известен период?
— Да.
— Добре, можем да опитаме. Едва ли ще издържим дълго, защото ще се хванем за гушите.
— Според мен, ще издържим около седмица. А може и две, разбира се, ако всеки път ми се извиняваш, както тази нощ.
— Така ли, но аз не съм ти се извинявала. Е, сигурно грешно съм разбрал.
Джонас бързо се наведе и я целуна, за да предотврати спора.
Деймън Кинкейд разглеждаше внимателно списъка на гостите, поканени от Кейтлин Евинджър. Името на Джонас Куоръл фигурираше отново в него. Преди малко беше получил доклада от агенцията на Треслар, че техният човек се бил провалил. Нервно се пресегна и набра телефонния му номер. Отсреща се обадиха с неприятен провинциален акцент.
— Кинкейд на телефона, свържи ме с Треслар.
— Да-а, Треслар слуша.
— Какво, по дяволите, става? Объркахте всичко!
— Подценихме този мияч, забил е нож в гърдите на моя човек.
— Жив ли е все още?
— Да, преместен е в регионалната болница.
— А какво знае?
— Само това, което му е необходимо. Името на жертвата, мястото, където живее, и сейфа, откъдето да си прибере парите. Не знае защо трябва да го ликвидира, и кой е поръчал задачата. Може да си сигурен, че няма никаква опасност.
— А какво мислиш да правиш с този идиот?
— Както ти казах, той не знае нищо важно. Трябва сам да се оправя. Сигурно ще каже на ченгетата, че е търсил празно бунгало, защото е било студено. Помислил си, че го нападат и е извадил пистолета си. Но всичко това си е изцяло негов проблем. Нито ти, нито моята фирма сме замесени, всичко съм предвидил.
— Какво ще правим с парите, които ти преведох?
— Има две възможности. Или да ти възстановим сумата изцяло, или да ни дадеш разрешение да поправим грешката си. Но този път няма да наемам никого, а ще се заема лично. Нали знаеш, че обичам доволни клиенти.
Кинкейд се замисли за момент.
— Добре, съгласен съм да свършиш работата, но този път аз ще планувам всичко. Ще получиш инструкциите ми, къде и кога да бъдеш. Аз също ще съм там, но не се тревожи. Не искам да виждам лицето ти. Ще работиш нощем, на открито и ще носиш на лицето си скиорска шапка.
— Хм, това ще ти струва доста повече.
— Парите са без значение, искам гаранция, че този път провал няма да има.
— Имаш думата ми.
От отсрещната страна затвориха апарата. Кинкейд още веднъж премисли разговора с Треслар и собствените си планове. След това стана от бюрото и откачи една рапира от стената. Направи няколко бързи крачки и с елегантно движение прободе висящото от тавана чучело.
Вече очакваше с нетърпение нощта, която щеше да прекара в къщата на скалите. Твърде отдавна не беше сам вършил мръсната работа. Но старата страст, която до този момент контролираше, бе кипнала във вените му. През последните години не беше срещал никакви проблеми да задоволи изключителните си сексуални потребности. Жените бяха привлечени от парите и властта му като пеперуди от огън. Но имаше една тъмна и порочна страст, която си оставаше незадоволена. Беше прикривал тази нужда доста дълго време, но сега щеше да й се отдаде. Мисълта, че лично ще накаже Куоръл, го караше да тръпне в очакване.
Извади рапирата и отново я заби в безпомощното чучело. Представата, че след смъртта на Куоръл ще притежава червенокосата му приятелка, бързо замени очакването със силна сексуална възбуда.
