— Нищо ми няма. Куршумът отиде в тавана, но боя се, че трябва да се погрижим за нашия гост. Време е и да извикаме представител на закона, ако има такъв тук, и линейка. Не виждам телефон, така че, Верити, ти си избрана да изтичаш до твоето бунгало и да се обадиш.
— Ще оживее ли?
— Кръвотечението не е силно, докато ножа е на това място. Ще го оставя там, нека докторите го махнат.
Джонас се наведе и допря пръсти към сънната артерия на ранения.
— Изпаднал е в шок. По-добре е да побързаш, защото скоро няма да има нужда от линейка, а от катафалка. Не искам да го изтървем. Трябва да ми отговори на няколко въпроса.
— Веднага се връщам.
— Верити, всичко, което ще им кажеш, е, че някакъв тип случайно е нахълтал в бунгалото, за да краде, разчитайки, че е празно. Когато ни е открил, паникьосал се е и е използвал пистолета си. Това е цялата история, нищо повече.
— Защо, има ли нещо друго?
— Ще се правиш на невинна, вече знаеш как.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Ще го обсъдим по-късно, а сега тичай.
Верити искаше да зададе още няколко въпроса, но махна с ръка и побягна към бунгалото си. Джонас ръководеше всичко, а баща й го защитаваше. На пода лежеше някакъв непознат, облян в кръв. Цялата ситуация потвърди нещо, което отдавна бе забелязала. „Джонас не заслужава никакво доверие, особено когато се нагърбва да управлява нещо.“
Измина доста време, докато най-сетне Верити се успокои и разбере това, което бяха предположили Джонас и баща й малко по-рано. Полицаите бяха свършили с въпросите си и си бяха тръгнали, а санитарите бяха отнесли ранения мъж на носилка. Верити захвърли парцала, с който бе почиствала кървавото петно на пода, скръсти ръце на гърдите си и тръгна към кухнята.
Джонас и Емерсън седяха зад кухненската маса и си бяха налели водка във водни чаши. По отегчените им лица можеше да се разбере, че вече очакват нейните въпроси.
— Е, смятате, че това е наемен убиец, изпратен от Ярингтън.
— Твърде вероятно, Ред, но има нещо съмнително. Никой лихвар няма да тръгне да убива клиента си, само защото малко е закъснял с плащането на дълга си. Няма логика. Какво ще вземеш от един умрял? Все едно да заколиш патицата, която ти снася златни яйца.
Джонас замислено барабанеше с пръсти по масата.
— Мисля, че не е искал да те убива, а само да те сплаши.
— Но защо ще идва с пистолет?
— А ти какво очакваш, скъпа? Който се занимава със събиране на стари дългове, не се разделя с желязото, дори когато спи. В нашият случай е дошъл да покаже малко мускули, но се е паникьосал, като ни е видял двама, и е дръпнал спусъка. Решил е първо да стреля, а после да задава допълнителни въпроси.
— Но защо не обясни това на полицаите? Защо им каза, че е обикновен крадец? Какво ще стане, когато той дойде в съзнание и се разприказва?
— Спокойно, Верити, нищо няма да се случи. Мъжът със сигурност е получил заповед, при случаен провал да държи устата си затворена, докато пристигне адвоката му.
Верити обърна очи към баща си.
— Предполагам, че ти не искаш нищо да им кажеш, защото това ще е все едно да разбуташ гнездо с оси. Ще трябва да им обясняваш как си направил твоя „дълг на честта“, ще трябва да им кажеш, откъде си взел пистолетите, че за тях нямаш никакви документи и сигурно си ги продал без ДДС или Господ знае какво.
— За това си права, Ред. Как го каза, гнездо с оси. Виж, мисля, че дори нещо да се разчуе, ще мога да се справя, но аз да им разкажа всичко, просто няма смисъл.
— По дяволите, и двамата сте се замесили в огромна каша и надявам се, го осъзнавате? Всичко това е налудничаво, глупаво, прекалено опасно, да не споменавам, че е незаконно и подсъдно. И, разбира се, лесно можеше да се избегне, ако ти, татко, бе имал здравия разум, да не се замесваш с този Ярингтън.
— Знам това, Ред, извлякъл съм си поуки — хвърли й невинен поглед Емерсън.
— А колкото до теб, Джонас, имаш ли някаква представа какво се случи тук тази нощ? И двамата с баща ми можехте да бъдете убити. Ти едва не закла някакъв непознат, а сега спокойно си седиш и си пиеш водката, все едно че нищо не се е случило.
Джонас се размърда на стола.
— Виж какво, скъпа, не разбирам защо не се успокоиш. Малко си ядосана, но…
— Ядосана ли? Едва не бяхте застреляни от някакъв бандит, забил си му нож в гърдите, излъгахте полицията и сега се осмеляваш да ми кажеш „малко си ядосана“! Ти добре ли си, Джонас? Това е лудост.
— Успокой се, Ред, нали всичко свърши…
— Не ми разправяй „успокой се, Ред“. Изтърпях достатъчно тази нощ. Оставям ви да полеете „победата“ си. За разлика от вас, аз имам напълно законен бизнес, работя много, уморявам се и се нуждая от почивка. И без моето присъствие сигурно имате достатъчно какво да си кажете. Лека ви нощ.
Верити се извъртя рязко, излезе и тракна вратата зад гърба си.
След шумното й заминаване в малката кухня задълго настъпи тишина. Джонас замислено гледаше пред себе си и галеше чашата си с водка. Емерсън изохка тихо, надигна своята и, когато я пресуши до дъно, отново се пресегна към бутилката.
— Темпераментна е, нали? Понякога дори става агресивна.
— Пфу-у, вече отдавна го забелязах.
— Изцяло моя грешка, научил съм я винаги да казва това, което мисли. Но не се тревожи толкова, тя ще се успокои. Утре ще е забравила всичко.
— Звучи добре, но едва ли ще стане. Видя ли й изражението, когато дойде в бунгалото? Все едно, че беше срещнала призрак.
— Верити винаги е мразила насилието. За съжаление, като дете видя доста грубости и жестокости. Опитвах се да й спестя това, но знаеш какво се случва често по онези интересни места. На няколко пъти е била свидетел на сбивания с ножове, но все пак може би е за добро, защото сега не е съвсем беззащитна.
— Знаеш ли, тя често ми казва, че с теб си приличаме.
— Хм, глупаво съпоставяне. Та аз едва завърших средно образование, да не говорим за университет.
— Не мисля, че иска да каже това.
— Тогава сигурно казва, че имаме еднакви интереси, че обичаме да скитаме и да пилеем напразно живота си.
— Плюс това и още други неща — мисли, че аз съм безотговорен и непостоянен, че не може да разчита на мен за по-сериозна и продължителна връзка. Също, така че единствената причина да дойда тук, е желанието ми да изследвам психометричната си способност.
— Но защо тогава те държи в леглото си до три сутринта, щом имаш толкова недостатъци? — измърмори Емерсън и отново надигна чашата си.
— И аз не мога да разбера. Или съм много добър там, или твоята сладка, невинна дъщеричка само ме използва.
— Не знам, Джонас, това са си ваши проблеми, разрешавайте ги. За мен най-важното сега е да изпратя колкото се може по-скоро парите на мистър Реджиналд Ярингтън, преди да е решил да изпрати някоя по- способна „горила“.
— С колко си закъснял?
— С няколко седмици, не повече. По дяволите, и преди е ставало. Този Ярингтън остарява и вече не може да му се вярва. Явно е решил да ми понамести кокалите.
— Чудя се само как те е открил?
