— Ти знаеш много добре кои са.
— Искам да чуя думите, обичам, когато говориш мръсотии.
— Ти си един гаден перверзник.
— Но това ти харесва, нали?
„Не само това — помисли си Верити. — Аз те обичам нещастно. Какво ще правя в това пусто място, когато си тръгнеш?“ Не го изрече гласно, а се притисна до гърдите му и прошепна думите, които той очакваше да чуе. Това бяха думи на болка, молба и отчаяние.
Джонас я целуна страстно и повдигна бедрата й с ръце. Верити се опита да се разположи така, че да може да проникне по-бързо в нея.
— Почакай малко, скъпа, все още е рано. — Дългите му пръсти нежно навлязоха в жадната й плът, карайки я да тръпне от удоволствие. — Толкова си гореща, гориш като огън… Толкова си стегната.
Верити продължаваше да се движи конвулсивно, а пръстите му проникваха все по-дълбоко. Бурята на оргазма й я връхлетя и я накара безсилна да се отпусне на раменете му.
— Сега ще се приберем в бунгалото и ще се погрижим и за мен.
Двамата излязоха от водата. Верити видя, че е максимално възбуден и не се стърпя да вземе в дланите си огромната му пулсираща мъжественост.
— Хей, какво правиш! Така никога няма да стигнем.
Тя само се усмихна мълчаливо и продължи с нежното си изтезание, докато най-накрая Джонас се предаде.
— Какво пък, закъде съм се разбързал толкова?
Разстлаха хавлиите си върху една от дървените пейки и той побърза да се отпусне между разтворените й бедра. Верити обви краката си около кръста му и потъна в страстта си.
Наближаваше три часа сутринта, когато Джонас се надигна от спалнята и нахлузи дънките си. Метна ризата на рамото си и хвърли поглед на Верити, която само се усмихна сънено.
— Лека нощ, Джонас, до утре.
— Лека нощ, Верити.
Той излезе навън и веднага настръхна от пронизващия го студен вятър. Облече ризата си, но не я закопча, а само ускори крачките си.
Спомни си какво беше казал Емерсън, когато преди няколко нощи отново се бе опитал да влезе безшумно в бунгалото:
„По дяволите, Джонас, това е безобразие. Будиш ме посред нощ. Защо не се преместиш да спиш при нея?“
„Не съм получил покана“ — бе му отвърнал.
Нейната упоритост вече го дразнеше. Чувстваше, че като го отпраща, Верити се опитваше да запази своята независимост, да му покаже, че той само е „временен интимен приятел“, който не значи толкова много за нея.
Вървеше с широка крачка по пътеката между дърветата. Клоните над главата му правеха тъмнината почти непрогледна. Само езерото отразяваше бледата лунна светлина като огромно огледало. Емерсън беше оставил заради него светната слабата крушка на верандата и сега тя му служеше като ориентир.
Мислите му тъкмо щяха да се върнат към Верити и техните отношения, когато изведнъж забеляза някакво раздвижване, а после и една сянка в храстите, отдясно на бунгалото. „Твърде висока е, за да е на куче, тършуващо из боклуците. Това ще е само човек, притаил се в тъмнината.“
Джонас не забави крачките си и се направи, че все едно нищо не е забелязал. Знаеше, че Емерсън е оставил отключена входната врата, но така рискуваше да се окаже с гръб към нощния си гостенин. Продължи да се движи напред, но щом достигна до ъгъла на верандата, рязко кривна наляво. Реши, че е много по-разумно да влезе през прозореца. Коленичи зад храстите и пропълзя между своя джип и стария буик на Емерсън. Стигна до лявата страна незабелязано и предпазливо надникна зад ъгъла на бунгалото. „Ако това е бил случаен крадец, вече ще тича надолу по пътеката.“ В храстите отсреща не се забелязваше нищо. Бутна леко прозореца, но той изскърца и шумът разкъса нощната тишина. Бързо се вдигна на ръце и скочи в стаята.
Емерсън се размърда в леглото.
— Е, това вече е нещо ново. Не съм ли ти казвал, че влизайки през прозореца, рискуваш някой да ти резне гърлото. Знам го от личен опит.
— Шшт, Емерсън, вън нима някой.
— Мамка му, стига майтапи, виж колко е…
— Тихо, говоря сериозно.
Емерсън скочи и разтърка очи.
— Къде е? Кога го видя?
— Вън, в храсталаците е. Ако мисли да влиза, ще го направи през прозореца.
— Това улеснява нещата, ние сме двама, а той е сам.
Емерсън се придвижи до прозореца с учудваща за неговите години и размери пъргавина. Джонас се наведе да вземе брезентовата си торба и измъкна ножа. Изправяше се вече, когато входната врата с трясък излетя от пантите си. Почти веднага светна и електрическата крушка, защото мъжът, който влезе, натисна бутона за осветлението. Беше огромен около метър и деветдесет, и облечен в камуфлажни дрехи. Деветмилиметровият „Магнум“ в ръцете му показваше, че не е дошъл да се обади по телефона. Очевидно и знаеше как да го използва, защото веднага го насочи към гърдите на Емерсън. Старият човек само вдигна нагоре треперещите си ръце. В този миг вратата на гардероба изскърца и неканеният гост установи, че в стаята има и втори мъж. На лицето му се изписа недоумение, което после се замени с ужас. Той се опита да извърти ръката си, държаща пистолета, но беше твърде късно. Ножът на Джонас вече летеше във въздуха и със свистене намери гърдите му. Мъжът махна смешно с ръце, отпусна се на пода и инстинктивно дръпна спусъка.
Глава XV
Силният трясък на пистолетния изстрел накара Верити стреснато да подскочи в леглото си. Няколко секунди стоя вцепенена в зловещата тишина. „Сигурно съм сънувала кошмар или е било гръмотевица, а може би и кола с повреден двигател.“
Съмненията й все пак останаха, защото добре познаваше специфичния звук, който издават пистолетите. Със свито сърце отметна завивките и се втурна към прозореца, проклинайки се, че не бе помолила Джонас да остане до сутринта. Това, от което се страхуваше, се оказа действителност — всички лампи в отсрещното бунгало бяха светнати.
Грабна дънките си, една блуза и чифт домашни чехли и започна да се облича пътьом към вратата. С треперещи пръсти закопча последните копчета и хукна по пътеката между дърветата.
Студеният влажен вятър болезнено шибаше бузите й и караше очите й да се насълзяват. Още отдалеч забеляза, че входната врата е широко отворена и виси на една от пантите си. В ярко осветения правоъгълник се виждаха две фигури — едната на лежащ на пода човек, и друга — на коленичил до него мъж.
— Джонас?!
Джонас вдигна поглед към нея, но лицето му не изразяваше нищо. Мъжът на пода изохка, но очите му останаха затворени. Проста, но ужасяваща на вид дървена дръжка на нож стърчеше под дясното му рамо. Около ножа бе избило кърваво петно.
— Спокойно, Верити, всички сме добре.
— А баща ми, къде е? Добре ли е?
Емерсън се показа от кухнята.
— Цял-целеничък, но благодарение отново на Джонас. Той ще се окаже много полезен работник, Ред, и мисля, че заслужава повишение.
Верити огледа баща си, за да се убеди, че е невредим, и отново се обърна към Джонас.
— А ти?
