пред себе си присъствието на Джонас, но все още не можеше да го види. После съзря замъглено изображение и побърза да ускори крачките си. „Джонас е прав. Това сигурно е най-самотното място на Вселената.“ Едва беше извървяла и няколко метра, когато пред очите й постепенно се избистри видение на столова, обзаведена със съвременни столове, бюфет и маса. Един мъж седеше в далечния й край. Хванал се беше за гърдите, а лицето му бе побеляло от ужас. „Получил е сърдечен удар“ — помисли си Верити. Но точно тогава видя кръвта, струяща между пръстите му в една от чиниите със спагети. Спря се шокирана, а след това се обърна и побягна с всички сили. Секунда по-късно се сблъска с Джонас и едва не го събори по гръб.
— Джонас, там… този човек агонизира…
— Спокойно, скъпа, всичко е наред. Сега ще пусна камата и ще се махнем оттук.
Изведнъж тунелът, в който се намираха, започна да се стопява. Връщането в реалността беше толкова неочаквано за Верити, че залитна напред, загуби равновесие и се хвана за ръката на Кинкейд.
— Но моля ви, мис Еймс, какво ви стана? Да не ви е зле?
Тя си пое дълбоко дъх и изобрази една невинна усмивка, както я бе посъветвал Джонас.
— Благодаря, добре съм. Зави ми се свят. Тръгнахме доста рано тази сутрин и не успях да закуся. Мисля, че сигурно вече е и време за обяд. Извинете ме.
Джонас вече окачваше камата обратно на мястото й.
— Да, така е, мис Еймс. Часът е дванадесет и четвърт. Ще съм ви много признателен, ако приемете да обядвате с мен. Въпреки че сделката не се осъществи, вие ми отделихте от времето си, за което искрено ви благодаря.
Верити вдигна очи към Джонас, давайки му ясен знак, че решението е изцяло негово. Не искаше после да я обвинят, че тя е причината, продажбата да се провали.
— Не, благодаря ви за поканата, мистър Кинкейд Време е да тръгваме, защото имаме още доста работа Верити, готова ли си?
— Да, Джонас.
— Да тръгваме тогава.
Джонас затвори куфарчето с пистолетите.
— Един момент, мистър Куоръл. Не чух последното ви мнение за камата. Нали все пак я държахте в ръка.
— Със сигурност не е от XVI век. Най-вероятно е от 1955–1960 година. Все пак не се отчайвайте, тя е чудесна имитация.
— Сигурно грешите? Не е възможно.
— Това си е ваше мнение. Но ако бях на ваше място, щях да внимавам с човека, който ви е продал това оръжие. Смятам го за твърде опасен.
— Това пък откъде ви хрумна?
— На първо място ви е продал фалшификат, а на второ, действа по много безскрупулен начин.
— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?
— Няма значение. Може би съм леко засегнат на професионална тема. И как няма да съм, след като сигурно сте платил цяло състояние за този фалшификат, а аз дори не получих цена за чифт оригинални английски пистолети. Довиждане, мистър Кинкейд.
Деймън Кинкейд гледаше мрачно към затворилата се току-що врата. Беше разкъсван от яд, но странно защо, предчувстваше, че се намира в голяма опасност. Натисна бутона на бюрото си. Хач се появи почти мигновено и покорно сведе глава.
— Какво ще обичате, сър?
— Веднага се свържи с Гелкърк. Искам го тук до един час.
— Ще бъде изпълнено, сър.
Уилям Гелкърк пристигна след около 45 минути в офиса. Беше нисък, закръгленичък човечец с вече почти оплешивяла глава. Гледаше подозрително и любопитно през дебелите стъкла на очилата си. Макар че Кинкейд го намираше за отвратителен и досаден, често прибягваше до неговите услуги. Гелкърк се славеше като един от най-добрите познавачи на XVI век по западното крайбрежие. Кинкейд вече съжаляваше, че не се бе допитал до него, преди да окачи камата на стената.
А допреди час можеше да се закълне, че е автентична. Нали сам я беше взел от колекцията на стария Хенри Уилкокс. Уилкокс му се бе обадил да се похвали с новия си трофей, без да подозира, че по този начин подписва смъртната си присъда. Камата много допадна на Кинкейд и той реши, че я заслужава повече, отколкото стария си приятел Хенри. Знаеше къде старецът държи скрит пистолета си и не се поколеба да го използва срещу него. Полицаите определиха убийството като „жесток акт на насилие“ и отново предупредиха собствениците на оръжие да не държат пистолетите си вкъщи, защото после сами ставали жертви на случайни крадци.
Кинкейд се насили да се усмихне, когато подаде камата на Гелкърк.
— Много любезно от твоя страна, че се отзова толкова бързо на поканата ми. Бях толкова нетърпелив да чуя мнението ти за това оръжие. От години си мисля, че е оригинална италианска изработка от XVI век, но днес един млад джентълмен изрази известни съмнения. Бъди така добър да ми кажеш и твоето мнение. Заплащането е по обичайните тарифи.
Гелкърк кимна с глава, пое камата и дълго изследва украсената й с орнаменти дръжка, а после се приближи до прозореца, за да прецени и острието.
— Знаеш ли, сигурно ще те разочаровам, но не ми прилича на автентично. Мога, ако искаш, да направя допълнителни изследвания в лабораторията. Ще ти кажа и защо мисля така. Първо, като цяло оръжието е доста леко. По онова време са имали здрава, качествена, но и тежка стомана. Допускам, че дръжката е оригинална, но и за нея не бих могъл да гарантирам.
— Благодаря ти, Уилям, това е напълно достатъчно. Няма да е необходимо да я изследваш в лабораторията. Тази грешка ще ме научи за в бъдеще да бъда особено внимателен, когато купувам нещо — Кинкейд едва се сдържаше да не избухне. — А сега можеш да си тръгваш. Секретарката ми ще ти напише чек и ще ти извика такси.
— Винаги е удоволствие за мен, мистър Кинкейд. Все пак не се тревожи толкова за камата. Тя е отлична имитация и много хора биха се заблудили.
Кинкейд нетърпеливо изчака последните му думи и тракна вратата зад гърба му.
— По дяволите! Мамка му на този Уилкокс! Прецакал ме е.
С бързи крачки стихна до бюрото, вдигна слушалката и набра някакъв номер. Отговори му плътен мъжки глас, който само потвърди номера:
— Оукланд — 510 815 5206.
— Тук е Кинкейд, искам да говоря с Треслар.
Отсреща за момент настъпи тишина.
— Да-а, Треслар слуша.
— Аз съм Кинкейд, осигурявам работа за твоята фирма. Ще има ли кой да я свърши?
— Разбира се, винаги ще се намери човек. Предупреждавам те само, че цените са малко по-високи от предишния път.
— Знаеш, че парите не са от значение, щом съм доволен от свършеното.
— Казвай тогава?
— Името му е Джонас Куоръл. Работи като мияч на чинии в ресторанта „Ноу Бул“ в Сикуънс Спрингс. Искам да изглежда като работа на дребен крадец, които се е изплашил и случайно е дръпнал спусъка. Такива неща стават всеки ден, нали? Полицията ще разследва, но скоро ще се откаже и ще чака крадецът отново да удари някъде.
— Ясно. Плащането?
— Парите ще бъдат депозирани на сметката ти. Знаеш как — половината предварително, другата част, когато свършиш работата.
— За кога трябва да е изпълнено?
— Колкото се може по-скоро. Какво ще кажеш до края на тази седмица?
— Готово, записвам бърза поръчка.
