— Дължа да ме разбереш правилно. Колкото повече усъвършенствах умението си, толкова по-малък контрол имах над него. Сякаш миналото ме очакваше да направя грешната стъпка.
— Да те очаква?
— Да, за да ме погълне или да отнеме разума ми.
— А от всички ли старинни предмети получаваш възприятия?
— Не, имам слабост към периода от XV до XVI век.
— Апогеят на Ренесанса.
— Тази епоха винаги ми се е струвала особено интригуваща. Защо избрах да изучавам точно този период, не знам. Предмети, датиращи от Ренесанса, винаги са ме привличали. Но все пак талантът ми няма някакви определени граници във времето. Усетих, че пистолетите на баща ти са автентични, но те са изработени много по-късно. Всичко, което не е от първостепенната ми епоха, има по-слабо въздействие върху мен. Мога да контролирам достатъчно добре реакциите си. Само предметите от Ренесанса са особено опасни.
— А можеш ли да чувстваш нещо за съвременни обекти.
— XVIII век е границата на възможностите ми. Никога не съм изпитвал чувства към съвременни предмети. И слава Богу.
— Защо?
— Само си помисли, колко предмети от днешно време са свързани с жестокост по някакъв начин. Пистолети, ножове, катастрофирали коли — списъкът може да е безкраен. Ако възприемах подобни вибрации, собственият ми живот щеше да е в постоянна опасност.
— Да, сега разбирам.
— Някои от експериментите бяха доста опасни. Всеки път, когато вземех предмет, зареден с прекалено много жестокост и насилие, емоциите, които изпитвах, бяха прекалено силни. Но все пак имах самочувствието, че мога да ги владея. Не предполагах, че така се излагах на опасността напълно да бъда погълнат от миналото. И един ден бях наказан… стана това, от което се страхувах, че ще се случи.
Джонас замълча и Верити не побърза този път да зададе следващия си въпрос. „Нещо твърде лошо се е случило във «Винсънт», нещо, което напълно е променило живота му през последните пет години.“ Неволно си спомни за коридора, в който се бе озовала.
— Като каза, че опитите са станали опасни, какво имаш предвид? Изпитал си чувството, че нещо те издърпва назад в миналото?
— Не, не беше точно така. Имах чувството, че ако загубя контрол над емоциите си, вече ще бъда съвсем друг човек. Може би притежателят на предмета, който държах, щеше да се всели в мен. Да се прероди или да овладее душата ми. По дяволите, казах ти, че ще ми е трудно да ти обясня нещо, което самият аз не разбирам.
— Аз те слушам, Джонас.
— Е, да, но едва ли ми вярваш и на една дума. Как мислиш, дали ще трябва да ме връзват в кревата?
— Виж какво, в този момент не си правя никакви заключения. Когато седях на коляното на баща си, едно от нещата, които научих, беше да не си правя прибързани изводи за нещо, което не ми е познато. Разкажи ми какво се случи след това — когато разбра, че започваш да губиш контрол над таланта си.
Джонас се обърна рязко и я погледна втренчено.
— Започнах да се само изучавам. Започнах да докосвам предмети, които ми оказваха силно влияние. Стремях се да не бягам, а да се съпротивлявам срещу нещото, което се стремеше към душата ми, срещу миналото, което искаше да продължи да живее в настоящето. Скоро постигнах известни успехи, но предимно с предмети, които не бяха наситени с насилие. Докоснех ли обаче оръжие, опръскано с кръв, отнело няколко човешки живота, емоциите, които изпитвах, бяха по-силни от волята ми. Най-накрая разбрах, че битката, която бях започнал, щеше да струва живота или разума ми. А един ден едва не убих човек.
— Боже Господи! Щял си да убиеш някого?
— Да, един от лаборантите.
— Разкажи ми.
Джонас въздъхна и отново се загледа в прозореца.
— Мълвата, че имам особени способности, вече се беше разпространила. Работех като консултант за няколко музея и частни колекционери. Бях точен като лабораторна експертиза, когато се касаеше за определяне автентичността на даден предмет. Натрупа се доста работа. Най-много бяха частните колекционери, тъй като често се сдобиваха по доста съмнителен начин с някои свои експонати. Докато донесоха един доста ценен предмет — италиански меч от XV век — всичко вървеше горе-долу нормално. Но тогава „изследователите“ решиха да изпробват теорията си.
— Каква теория?
— В основни линии беше, че лабораторията трябвало максимално да наподобява епохата, от която датираше предметът. По този начин връзката между минало и настояще щяла да е по-добра. И така, те отидоха до театъра и взеха декори на ренесансов град. Не беше трудно, защото по това време се играеше „Ромео и Жулиета“.
— И какво се случи?
— Пристъпих на тази „италианска“ улица — всичко беше наистина добре направено. Подадоха ми меча и тогава вече не бях аз, в тялото ми се бе вселил друг човек.
— Кой?
— Името му беше Джовани от Флоренция, живял е по времето на Лоренцо де Медичи. Едва успях да го зърна, защото след това бяхме едно цяло. Понякога коридорът, в който попадам, се превръща в някаква реалност. Тогава това беше уличен двубой, нещо обичайно за тази епоха. Джовани трябваше да убие друг човек. Можех да усетя всички негови емоции, докато, стискайки меча, се е сражавал за живота си.
— Успя да почувстваш всичко това?
— Да, беше ужасно. Страх ме е даже да си спомням. В началото имаше един критичен момент, когато Джовани за малко не бе убит. Но после всичката злоба, енергия и адреналин се вляха в мен. Аз бях вече човекът, който трябваше да се бори за живота си. Намирах се в мрачна малка уличка във Флоренция. Лаборантите около мен се бяха превърнали в тълпа зяпачи. Един от тях, държащ успокоителна инжекция, ми заприлича на убиец, идващ да ме изненада с кама в ръка.
— Помислил си го за убиец? Боже Господи! Нарани ли го?
— Едва не го убих. Знаеш какви са мечовете от XV век — тежки и с голямо, широко острие. Докато с рапирата пораженията са само в една точка, то…
— Стига, Джонас! Уби ли го?
— Не.
— Успя да избяга навреме?
— Не, падна на земята, тежко ранен. Джовани се замисли, дали да го довърши. Тогава един от лаборантите ме издебна и ми заби инжекцията. После избяга, защото и с него щеше да се случи същото. Когато се събудих, бяха ме завързали за болничното легло и всички ме гледаха с някакво смесено чувство на ужас, но и на възхищение. Никога няма да забравя изражението на лицата им. Разбрах по-късно, че два дена съм твърдял, че името ми е Джовани и съм говорел италиански. Разбрах още, че едва не полудях, водейки битка с миналото, което искаше да живее в настоящето. Когато излязох от болницата реших, че това трябва да е краят. Проклетите „изследователи“ отново потриваха ръце, очаквайки ме да се върна в лабораторията.
— И ти се откъсна от всичко, свързано с „Винсънт“?
— Не само се откъснах, аз побягнах, Верити. Бягах цели пет години, за да спася живота си.
Верити замълча за момент, докато събере смелост да зададе въпрос, от чийто отговор се страхуваше.
— А каква е моята роля, Джонас?
— Как каква? Не разбра ли? Ти си причината, поради която спрях да бягам.
— Аз?!
— Още щом намерих обецата ти и я докоснах, разбрах, че ти си нещо като ключ за мен. По някакъв
